Не вземайте работата толкова сериозно, Джек и Джил. Разсипали сте кофата с вашето щастие, тогава се изкачете пак по хълма и я напълнете отново. И следващия път я носете по-внимателно. А какво сте правили, че се спънахте? Погаждали сте си номера сигурно.
Усмивка и въздишка, целувка и сбогом ето това е нашият живот. Струва ли си да се вълнуваме толкова. И все пак животът, обшо взето, е весел. Кураж, приятелю! Походът не се състои само от военна музика и прощални чаши. Все по някое време трябва да се марширува и да се воюва. Приятно е лагеруването сред лозята, весели са нощите край лагерния огън. Бели ръце ни махат за сбогом, ясни очи се замъгляват при прощаването. Нима ще избягаш от бойната музика? От какво имаш ла се оплачеш? Напред — за едни медал, за други — хирургически нож; а за всички ни, рано или късно, два метра от майката земя. От какво се страхуваш? Кураж, приятелю!
Томи никога няма да бъде наш. Джени не ни обича. Не можем да си позволим да купим кларет, затова ще трябва да пием бира. Е, добре. Какво бихте искали да сторим? Да наругаем съдбата — винаги е добре да имаш кого да наругаеш. Да плачем и да кършим ръце — но докога? Звънецът за вечеря скоро ще удари и Смитови ще дойдат, ще трябва да говорим за опера, за картини. Бързо, къде е одеколонът? Къде са фибите? Или пък може би да се самоубием? Струва ли си? Само след няколко години, а може би и утре с помощта на парченце кора от портокал или на някой падащ комин — и съдбата ще ни избави от тази неприятност.
Или пък трябва като сърдити деца да отпадаме духом ден след ден? Ние сме съкрушените от скръб малки Джек и Джил. Ние вече никога няма да се усмихваме. Ще повехнем и ще умрем и ще ни погребат напролет. Светът е тъжен, животът жесток, а небето толкова равнодушно. Божичко, божичко, как се наранихме!
Ние хленчим и се вайкаме при най-малката болка. Някога в старите силни времена хората всеки миг са били изправени пред опасност и беди; но не са имали време да хленчат. Бедствието и смъртта не са отстъпвали от прага им, но те са ги срещали с презрение. А ние си стоим сега в удобните, защитени вили и се мъчим да превърнем драскотините си в рани. Всяко главоболие се превръща в агония, всяка сърдечна мъка — в трагедия. На Шекспир са му били нужни един убит баща, една удавена любима, безчестена майка, дух и един заклан министър, за да възбуди душевната буря у Хамлет, а на един второстепенен съвременен поет му стигат сръдните на една обидена хористка и временното спадане на фондовата борса. Колкото по-лек и спокоен става животът, толкова по-сериозно го посрещаме ние. Гребците на Одисей еднакво весело са срещали и бурята, и слънчевия зрак. Ние, съвременните моряци, сме станали по-чувствителни. На слънце ни е горещо, от дъжда ни става студено и надигаме вой до небесата.
Докато всичките тези мисли ми се въртяха в главата, срещнах един мой приятел, човек, чиито зрелост и жизнен опит често ми бяха помагали, затова реших да разбера какво мисли и той по въпроса за медения месец.
— Драги мой — отвърна ми той, — вземи от мен съвет: ако някога решиш да се жениш, нареди така, че меденият ти месец да не трае повече от седмица и отгоре на това в тази седмица да няма нито миг спокоен. Ангажирай обиколен билет от „Кук“. Ожени се в събота сутринта, претупан набързо венчалната гощавка и другите там щуротии и в единадесет и десет вземи влака от Черинг Крос за Париж. В неделя я заведи да види Айфеловата кула. Обядвайте във Фолтеибло, вечеряйте в „Мезон доре“, а след това й покажи „Мулен руж“. Качете се на нощния влак за Люцерн. Посветете понеделник и вторник на Швейцария; в четвъртък сутринта бъдете вече в Рим, като пътем сте разгледали италианските езера. В петък отскочете до Марсилия, а оттам до Монте Карло. Остави я да изпита вълнението на зелената маса. Рано в събота сутрин тръгнете за Испания, прекосете Пиренеите на мулета и в неделя се установете в Бордо. Върнете се в Париж в понеделник (понеделник е един чудесен ден за опера) и във вторник вечерта сте си в къщи, радостни, че сте се завърнали. Не й оставяй време да те критикува, докато още не е свикнала с теб. Един мъж не бива да застава без щит пред изпитателните очи на младата девойка. Меденият месец е брачният микроскоп. Разклащай го. Прибавяй в него други интересни неща, за да отвлечеш вниманието от себе си. Не заставай неподвижно на едно място, за да те изследват. Освен това помни, че мъжът изглежда най-добре, когато е деен и оживен, а жената най-зле. Не й давай да отдъхне, мойто момче, не й давай мира. Оставяй я да пази огромния багаж на гарата, карай я да гони влакове. Давай й възможност да види как обикновеният съпруг се изтяга удобно на меките възглавници на седалката, докато жена му стои изправена като свещ в своето ъгълче. Остави я да чуе как ругаят другите мъже, да вдъхне дима от лулите им. Нека по-бързо опознае навиците на силния пол. Тогава няма да остане изненадана и ужасена, като опознае тебе. Мой много добър приятел разстрои непоправимо брака си с един спокоен и дълъг меден месец. Отидоха за един месец в някаква вила, в някакво забравено от бога място, където нямало друга жива душа освен тях. И нищо друго не се случвало, само сутринта се сменяла със следобеда, а следобедът — с нощта. В продължение на тридесет дни тя го изследвала най-внимателно. Когато се прозинел — а в този месец той, предполагам, се е прозявал доста често, тя изведнъж виждала колко голяма е устата му; когато си вдигнал краката на решетката пред камината, тя ги разглеждала и си мислела за формата им. На обед, понеже не чувствувала глад (а и какво ли е правела, че да огладнее), се занимавала с това да го гледа как яде; а нощем, понеже не й се спяло (пак по горе посочената причина), лежала будна и го слушала как хърка. След няколко дни на него му омръзнало да говори безсмислици, а на нея да ги слуша (докато трябвало да си шептят, всичко, което си казвали, им звучало като поезия, а сега, когато можели да го изрекат гласно — им се струвало безсмислено и глупаво); и тъй като все още нямали други неща от общ интерес, които да ги свързват, седели и гледали в мълчание пред себе си. Един ден някаква дреболия го ядосала и той изругал. На оживения перон на гарата или и претъпкания хотел тя само би възкликнала: „О!“ и двамата биха избухнали в смях. Но в тази пустиня ехото отекнало силно и се понесло към небето като водни кръгове. Тази нощ тя не мигнала от плач. Не й давай мира, мойто момче, не я оставяй нито миг на спокойствие. Ние всички се обичаме повече, когато по-малко мислим един за друг, а меденият месец е един изключително критичен момент. Не й давай мира, мойто момче.