Защо, не можех да си обясня, но явно ние с Мини бяхме причината за цялото това вълнение. Продавачът на билети се втурна да й помогне да слезе от двуколката. А когато аз казах на кочияша добро утро, той ми се ухили. Пътниците се хилеха, момчето за багажа се хилеше. Две камериерки и един келнер излязоха от насрещния хотел и също се захилиха. Аз дръпнах Мини настрани и й прошепнах:
— Трябва да има нещо смешно в нас, щом всички тези хора така се хилят.
Тя ме огледа отвсякъде и аз я огледах отвсякъде, но не можахме да открием нищо смешно във външността си.
— Всичко е наред, млади хора — провикна се продавачът на билети. — Запазих ви две места точно зад капрата. Ще трябва да седнете петима на седалката, но вие няма да имате нищо против, ако сте по-близичко един до друг, нали?
И продавачът на билети намигна на кочияша, кочияшът намигна на пътниците, пътниците си намигнаха един на друг — онези от тях, които изобщо можеха да намигат — и всички се разсмяха. Двете камериерки избухнаха в такъв истеричен кикот, че трябваше да се прихванат една друга, за да не паднат. С изключение на Мини и мене такава весела пътническа компания, изглежда, за първи път се събираше в Линдхърст.
Заехме местата си и аз все още се мъчех да разгадая шегата, когато една пълна дама се появи на сцената и поиска да и покажат нейното място.
Продавачът на билети й обясни, че то е в средата зад кочияша.
— Наложи се да сместим петима на тази седалка — додаде той.
Пълната дама погледна седалката.
— Петима трудно ще се натъпчем тук — отсече тя.
Петима като нея, разбира се, нямаше да могат да се сместят. Дори останалите четирима да бяха с нормални размери, пак щеше да им се стори възтесничко.
— Добре, в такъв случай можете да заемете крайното място на последната седалка — предложи продавачът на билети.
— За нищо на света — отвърна пълната дама. — Аз си купих билет в понеделник и вие ми казахте, че всички предни места са свободни.
— Нека тогава аз да седна на последната седалка — обадих се аз. — За мен е безразлично.
— Стой си на мястото, момче — прекъсна ме безцеремонно продавачът на билети, — не ставай глупак. Аз ще се оправя с нея.
Езикът му ме възмути, но тонът му беше самата любезност.
— Аз ще седна на задната седалка — обади се изведнъж Мини и стана. — Толкова ще ми бъде приятно.
Вместо отговор кочияшът сложи двете си ръце на раменете й, а той беше такъв едър мъжага, че Мини дори не разбра как седна отново.
— Е, госпожо — обърна се продавачът на билети към пълната дама, — къде избирате, тук в средата или отзад в края?
— Но защо не оставите някой от тях да седне на задната седалка? — попита пълната дама, като посочи Мини и мен с чантата си. — Те казват, че ще им бъде приятно, нека тогава седнат.
Кочияшът се изправи и изкомандува:
— Или да сяда на задната седалка, или да слиза! Откак аз карам този дилижанс, вече петнадесет години, мъж и жена не са пътували разделени и сега няма да пътуват.
Забележката му се посрещна с всеобщ смях. Пълната дама, на която сега всички гледаха като на някакъв злодей, рушител на човешкото щастие, бе изблъскана на задната седалка, камшикът изплющя и се понесохме напред.
Ето какво било обяснението! Намирахме се в район на сватбени пътешествия, и то през юни — най-предпочитания за сватби месец от всички останали в годината. Две от всеки три двойки, които бихте срещнали да се разхождат из Ню Форест, са новобрачни; а на третата й предстои да се бракосъчетае. Щом се прави сватбено пътешествие, то къде другаде да се отиде, ако не на остров Уайт. Ние и двамата бяхме в нови дрехи. Случи се, че и пътните ни чанти бяха нови. А по някаква нещастна случайност дори и чадърите ни бяха нови. Годините ни, събрани заедно, правеха тридесет и седем. Чудното би било, ако не ни бяха сбъркали за новобрачна двойка.
По-злополучен ден от този, струва ми се, и досега не съм преживявал. За Мини, както ми каза леля й по-късно, това пътуване било най-ужасната преживелица в живота й. Представете си сами — тя беше сгодена и силно влюбена в един млад свещеник, а аз бях увлечен до полуда в някаква пълничка девойка на име Сисилия, която живееше с майка си в Хемпстед. В това, че живееше в Хемпстед, съм съвсем сигурен, защото си спомням ясно ежеседмичната си разходка от Чърч Роу надолу по хълма към станцията Суис Котидж. Когато се спускаш по стръмен хълм, цялата тежест на тялото ти се събира в пръстите на краката и ако обувките ти са с два номера по-малки и не си ги свалял още от обед, трудно можеш да забравиш това спускане. Но спомените за Сисилия са ми мъчителни, затова по-добре да не ги съживявам.