Рей Бредбъри
За вечните скиталчества и за Земята
Седемдесет години наред Хенри Уилям Фийлд бе писал разкази, които никога не публикуваше и един път, в дванадесет и половина през нощта, той стана и изгори десетте милиона думи. Отнесе всичките ръкописи в мазето на огромния си мрачен дом и ги пъхна в пещта на котелното отделение.
— Това е — каза си той и замислен за своите напразни усилия и похабен живот, се върна в спалнята, пълна с всякакви антикварни дреболии, и си легна. — Напразно се опитвах да изобразя нашия безумен свят, това беше грешка. 2257 година, ракетите, атомните чудеса, странстванията към чужди планети и двойните слънца. Пък и на кого ли му е по силите? Кой ли не се опита? И никой от съвременните автори не сполучи.
Космосът е твърде необхватен, мислеше той, междузвездните кораби прекалено бързи, откритията на атомната наука — твърде неочаквани. Но другите все пак издаваха криво-ляво, а той, богат и празен, ненужно похаби целия си живот.
Близо час се измъчваше от подобни мисли, а после се помъкна през нощните стаи към библиотеката и запали лампата. Сред книгите, до които никой не се бе докосвал от половин век, взе напосоки една. Книгата бе от преди три столетия, вехтите й страници бяха пожълтели, но той впи очи в нея и жадно чете чак до разсъмване…
В девет сутринта Хенри Уилям Фийлд излетя от библиотеката, повика прислугата и се свърза по видеофона с юристи, приятели, учени и литератори.
— Елате веднага — викаше ги той.
След около час при него се събраха дванадесет души; Хенри Уилям Фийлд ги чакаше в кабинета си — рошав, небръснат, до неприличие развълнуван и преизпълнен от някаква непонятна трескава радост. Сухите му ръце притискаха дебела книга и когато го поздравяваха, той само се смееше в отговор.
— Вижте тази книга — проговори най-сетне той, — написана е от един исполин, роден в Ешвил, щата Северна Каролина, през 1900 година. Той отдавна вече се е превърнал в прах, но на времето си е написал четири огромни романа. Бил е като ураган. Прекрачвал е планини и е вдишвал ветрове. На 15 септември 1938 година умира в Балтимор, в болницата на Джон Хопкинз, от страшната древна болест пневмония и оставя след себе си куфар, натъпкан с ръкописи — всички с молив.
Присъстващите погледнаха книгата.
„Към този дом, ангеле, обърни очи.“
Старият Фийлд сложи на масата още три книги. „За времето и реката“, „Паяжината и скалата“, „Не ще се върнеш вече у дома“.
— Написани са от Томас Уулф — каза той, — който вече три столетия почива в пръстта на Северна Каролина.
— Нима ни събрахте тук, само за да ни покажете книгите на някакъв си покойник? — учудиха се приятелите му.
— Не, не само за това! Повиках ви, защото разбрах, че именно Том Уулф ни трябва! Той е човекът, създаден да напише за великото, за Времето и Пространството, за галактиките и за космическата война, за метеорите и планетите. Обичал е и е описвал всичко именно от такъв порядък — величественото и страшното. Но той просто се е родил твърде рано. Бил му е нужен наистина грандиозен материал, а на Земята не е намерил нищо такова. Трябвало е да се роди не преди сто хиляди дни, а днес.
— Опасявам се, че малко сте позакъснели — отбеляза професор Боултън.
— Нищо подобно! — сряза го старецът. — Няма да позволя на действителността да ме ограби. Вие, професор Боултън, провеждате експерименти с пътешествия през времето. Надявам се, че този месец вече ще довършите машината си. Ето ви чек, сумата определете сам. Потрябват ли ви още пари, само ми се обадете. Нали вече сте пътували във времето?
— Да, но до няколко години назад, а не цели столетия…
— Ще намерим начин и за столетия! А всички вие — и той обходи присъстващите с безумен, святкащ поглед — ще помагате на Боултън. Трябва ми Томас Уулф.
Всички ахнаха.
— Да — кимна старецът. — Това именно съм замислил. Ще ми доставите Томас Уулф. Всички заедно ще изпълним великата задача — полетът от Земята до Марс ще бъде описан тъй, както е способен да го направи единствено Томас Уулф!
Всички се разотидоха, а Фийлд остана със своите книги, прелистваше овехтелите страници, кимаше и си мърмореше:
— Да, да, разбира се! Именно Том ни трябва. Той е най-подходящият човек за това дело.
Бавно се нижеше месецът. Дните упорито не искаха да се разделят с календара, безкрайно се протакаха седмиците и на Хенри Уилям Фийлд непрекъснато му идеше да завие от отчаяние.
Веднъж, в края на месеца, той се събуди посред нощ. Бе иззвънял телефонът. Фийлд протегна ръка в тъмното.
— Слушам.
— На телефона е професор Боултън.
— Какво има?
— След един час заминавам.