— Как така заминавате! Къде? Да не би да захвърляте работата? Това е невъзможно.
— Извинете, мистър Фийлд, но заминавам значи заминавам.
— Наистина ли потегляте?
— След един час.
— В хиляда деветстотин тридесет и осма година? Петнадесети септември, нали?
— Да.
— Точно ли сте си записали датата? Да не пристигнете, когато той вече ще е умрял? Гледайте да не закъснеете! Постарайте се да попаднете там навреме, да речем един час преди смъртта му.
— Ясно.
— Толкова съм развълнуван, едва държа слушалката в ръка. На добър час, Боултън! И да го докарате тук жив и невредим.
— Благодаря, сър. Довиждане.
В слушалката щракна.
Хенри Уилям Фийлд лежеше безсънен, нощта отмерваше минутите. Мислеше за Томас Уулф като за отдавна загубен брат, когото трябва да вдигнат невредим изпод студената надгробна плоча, да му върнат плътта и кръвта, горенето и словото. И всеки път той потръпваше при мисълта за Боултън, когото вятърът на Времето отнасяше назад, към други календари, към други лица.
„Том — мислеше той полузадрямал, с умиление, като старец, който зове любимия си, отдавна загубен син. — Къде си сега, Том? Ела при нас, ние ще ти помогнем, ти непременно трябва да дойдеш, толкова си ни нужен! На мен това не ми е по силите, Том, на никого от нас, днешните, не му е по силите. И понеже аз самият не мога да постигна това, то поне на теб да ти помогна. При нас ти ще можеш да си играеш с ракетите като на шега, Том; ти ще имаш и звездите — шепа цветни стъкълца. Можеш да си избереш каквото ти е по душа — всичко имаме. Ще ти допаднат нашето горене и пътешествията ни — те са създадени за тебе. Ние, днешните, сме жалки драскачи, Том, всичките съм ги изчел и никой не струва колкото тебе. Толкова техни творения съм изследвал, Том, и никъде дори за миг не можах да усетя Пространството — за това си ни нужен само ти! Дай на стария човек това, към което се е стремял през целия си живот, защото, бог ми е свидетел, винаги съм се надявал, че или аз самият, или някой друг ще напише най-после истински великата книга за звездите, но напразно съм се надявал. Какъвто и да си днес, тази нощ, Том Уулф, покажи на какво си способен. Ти се канеше да създадеш тази книга. Както казват критиците, тази прекрасна книга вече ти се е била оформила в главата, но точно тогава прекъсва животът ти. И ето, сега ти се удава случай, Том, нали няма да го изпуснеш? Нали ще ни послушаш и ще дойдеш при нас, ще пристигнеш тази нощ и когато се събудя сутринта, ти ще бъдеш вече тук. Нали, Том?“
Клепачите на Фийлд се отпуснаха, млъкна езикът, трескаво повтарящ все същата настойчива молба; устните заспаха.
Удари четири часът.
Той се събуди в ясната свежа утрин и усети в гърдите си нарастващия прилив вълнение. Страхуваше се да премигне, да не би внезапно онова, което го чакаше някъде из къщата, да побегне, да затръшне вратата и да изчезне завинаги. Притисна ръце към хлътналата старческа гръд.
В далечината… стъпки.
Една след друга се отваряха и затваряха врати. В спалнята влязоха двама души.
Фийлд чу дишането им. После различи походката им. Единият със ситни, акуратни стъпчици, също като паяк — това е Боултън. Вървежът на втория говореше за едър, огромен, тромав човек.
— Том? — възкликна старецът, без още да отвори очи.
— Да. — Чу най-сетне той.
Щом Фийлд погледна Том Уулф, и образът, създаден от въображението му, се разпра по всички шевове като твърде тясна дрешка на едро за възрастта си дете.
— Чакай да ти се порадвам, Том Уулф! — отново и отново повтаряше Фийлд, докато се измъкваше непохватно от леглото. Тресеше го. — Ама вдигнете тези щори, не мога да го видя! Наистина ли си ти, Том Уулф?
Огромният снажен Том Уулф го гледаше отгоре надолу, разперил тежките си ръце, за да не загуби равновесие в този непознат свят. Погледна стареца, озърна се из стаята, устните му потрепваха.
— Ти си точно такъв, какъвто са те описвали, Том, само че по-голям.
Томас Уулф се засмя с пълно гърло — изглежда, бе решил, че полудява или сънува някакъв нелеп сън; пристъпи към стареца, докосна го, огледа се за професор Боултън, опипа своите рамене и нозе, внимателно се покашля, притиснал длан към челото си.
— Вече нямам температура — каза той. — Здрав съм.
— Разбира се, че си здрав, Том!
— Ама каква нощ! — каза Том Уулф. — Хич не ми беше лесно. Струваше ми се, че на никой болен на света не му е бивало толкова зле. И усещам изведнъж, че плувам и си помислих: Температура имам. Чувствам, че ме носи нанякъде и си мисля: това е то, умирам. Към мен приближава някакъв човек. Викам си — пратеникът господен. Взе ми ръката. Подушвам — на електричество мирише. И се възнесох някъде нагоре; после гледам — бакърен град. Е, казвам си, пристигнах. Това е то царството небесно, а тука са му дверите! Смразих се от главата до петите, сякаш в сняг ме бяха държали. А ме напушва смях, трябва нещо да направя, иначе ще реша, че окончателно съм полудял. Вие нали не сте господ бог, а? Нещо нямате много такъв вид.