Старецът се сви в креслото, стана съвсем, дребен.
— Нима сега ще ми го отнемете? Той работи така великолепно! Само да видехте какви ескизи предаде той едва преди един час — разкази, наброски. Ето, вижте ги — това е за космическите течения, а това — за метеоритите. Ето тук и началото на една повест под заглавие „Перушинка и пламък“…
— Какво да се прави…
— А ако сега го загубим, няма ли да можете да го докарате тук още веднъж?
— Твърде опасна е неумерената намеса в Миналото.
Старецът сякаш се вкамени.
— Вижте какво тогава. Измислете нещо, за да не губи Уулф време с молива и хартията — нека пише на машина или да диктува — с една дума, погрижете се за някаква механизация. На всяка цена!
Апаратът тракаше неуморно до полунощ, а после до разсъмване и през целия ден. Старецът прекара безсънна нощ; тъкмо притвори клепачи и апаратът отново оживяваше, той се ободряваше и отново космическите простори, пътешествията и необхватността на битието рукваха към него, преобразени от мисълта на другия човек.
„… безкрайните звездни поля на космоса…“
Апаратът се запъна, потрепера.
— Давай, Том! Покажи на какво си способен!
Старецът застина в очакване.
Позвъни телефонът.
Гласът на Боултън:
— Повече не можем да поддържаме връзката, мистър Фийлд. След една минута контактът с Времето ще се изключи.
— Направете нещо!
— Не мога вече.
Телетипът потрепера. Като омагьосан, изстинал от ужас, старецът следеше как се нижат черните редове:
„… марсианските градове са изумителни и неправдоподобни като скали, свлечени от планинските върхове от някаква стремителна, невероятна лавина и застинали накрая в проблясващи залежи…“
— Том! — възкликна старецът.
— Това е всичко — прозвуча в телефонната слушалка гласът на Боултън.
Телетипът се позабави, изчука още една дума и замълча.
— Том!!! — отчаяно закрещя Фийлд.
Почна да тресе телетипа.
— Безполезно е — каза гласът в слушалката. — Той изчезна. Изключвам Машината на времето.
— Не! Почакайте!
— Но…
— Чухте ли какво казах? Не бързайте да изключвате! Може би той още е тук.
— Няма го вече. Безполезно е, енергията напразно изтича.
— Нека изтича.
Фийлд тръшна слушалката.
И се обърна към телетипа, към недовършената фраза.
— Не, Том, не могат просто така да се отърват от теб, момчето ми, не се хващай, давай нататък! Докажи им какво представляваш, Том! Ти си повече от Времето и от Пространството, и от всички тия проклети механизми, ти имаш такива сили, Том, такава желязна воля, докажи им на всички, не им позволявай да те върнат обратно!
Изщрака един клавиш на телетипа.
— Том, ти ли си?! — извън себе си от радост извика старецът. — Още ли можеш да пишеш? Пиши, Том, не се предавай — докато ти не отпуснеш ръце, те не могат да те върнат обратно, няма да могат!!!
„В“ — изчука машината.
— Още, Том, още!
„Диханието“ — продължи тя.
— После, после?!
„На Марс“ — написа машината и спря. Кратка тишина. Почукване. И машината започна пак, от нов ред:
„В диханието на Марс усещаш мириса на канела и хладни дъхави ветрове, онези ветрове, които надигат летяща прах, мият нетленни кости и носят прашеца на отдавна прецъфтели цветове…“
— Ти си още жив, Том!
Вместо отговор апаратът още десет часа наред избухваше с трескави пристъпи и изчука цели шест глави от „Бягство от демоните“.
— Днес вече е месец и половина, Боултън, цял месец и половина, откакто Том отлетя към Марс и астероидите. Погледнете ръкописите. Десет хиляди думи дневно, той не си дава почивка, не знам кога спи, успява ли да яде, пък и не ме интересува, него — също, за него едно е важно — да си допише книгата, защото знае, че времето не чака.
— Непостижимо — каза Боултън, — нашите релета не издържаха, енергията спадна. Изработихме за главния канал нови релета, които осигуряват надеждността на Елемента Време, но за това отидоха три дни — и въпреки това Уулф се задържа! Явно, това зависи също и от неговата личност, тук е задействало нещо, което ние не сме предвиждали. Уулф живее тук, в нашето време, и се оказва, че Миналото не може така лесно да го върне. Времето не е толкова податливо, колкото смятахме. Използвали сме неправилни сравнения. Това не е онази топка. Това по-скоро прилича на дифузия — взаимопроникването на течни слоеве. Миналото сякаш се просмуква в Настоящето… Но въпреки всичко ще трябва да го изпратим обратно назад, не можем да го оставим тук: в Миналото ще се образува празнина, всичко ще се размести и обърка. В същност сега при нас го задържа само едно — той самият, неговата страст, волята му за работата. Допише ли книгата си, той ще се изплъзне от нашето време тъй естествено, както водата се излива от чашата.