Уулф отстъпи назад, обърна се, погледна към стареца, после през прозореца, огледа просторната стая.
— Извинявайте. Но така не ми се умира. О, как не ми се умира!
Старецът се приближи до него, стисна му ръката.
— Погледни на това от другата страна: на теб ти се удаде невъзможното — да спечелиш от живота два месеца извън срока, и ти написа още една книга — последната, нова книга! Помисли си по този начин и ще ти стане по-леко.
— Благодаря ви за това — сериозно отвърна Томас Уулф. — Благодаря ви и на двамата. Готов съм. — Той запретна ръкава си. — Забивайте си инжекцията.
Докато Боултън си вършеше работата, Уулф със свободната си ръка взе молив и на първия лист от първата част на ръкописа си старателно изписа два реда, после пак заговори:
— В една моя стара книга има такова място — той сви вежди, припомняйки си: — „… за вечните скиталчества и за Земята… Кой владее Земята? И дали Земята ни е нужна, за да се скитаме по нея? Дали Земята ни е нужна, понеже нивга не намираме покой на нея? Този, който има нужда от Земята, той ще я има: той ще намери мир на нея и в мир ще почива на едно малко място в нея, вовеки заселен в едно тясно ъгълче…“2
Уулф замълча за миг.
— Това е тя, последната ми книга — каза той после и на чист жълт лист, натискайки силно молива, изписа с огромни черни букви: ТОМАС УУЛФ — ЗА ВЕЧНИТЕ СКИТАЛЧЕСТВА И ЗА ЗЕМЯТА.
Взе купчина изписани листове и за миг ги притисна до гърдите си.
— Така ми се ще да си ги взема с мен. Сякаш с роден син се разделям!
Остави обратно ръкописа, потупа го, набързо стисна ръка на Фийлд и тръгна към вратата; Боултън го последва. На прага Уулф спря, озарен от предвечерното слънце, огромен и величествен.
— Сбогом! — извика той. — Сбогом!
Вратата се затръшна. Том Уулф изчезна.
Най-после го намериха — мъкнеше се по коридора на болницата.
— Мистър Уулф!
— Да?
— Ама че ни уплашихте, мистър Уулф, вече мислехме, че сте изчезнали.
— Да изчезна?
— Къде пропаднахте?
— Къде ли? Къде съм пропаднал? — Водеха го из полунощните коридори и той покорно вървеше. — О, само ако ви кажех къде… но все едно, няма да повярвате.
— Ето го и леглото ви, нямаше защо да ставате.
Той се отпусна на бялото смъртно ложе, от което лъхаше слабият чист повей на предназначения му край, близкия край с мирис на болница; едва се докосна до това ложе и то го погълна, обгърна го в болничен мирис и хладна, колосана белота.
— Марс, Марс — шепнеше исполинът в нощната тишина. — Моята най-хубава, най-хубавата ми, наистина прекрасна книга, тя все пак ще бъде написана, ще бъде публикувана — в друга година, след три века…
— Вие сте прекалено възбуден.
— Мислите ли? — промърмори Томас Уулф. — Значи това е било сън? Кой знае… Хубав сън.
Дишането му спря. Томас Уулф беше мъртъв.
Минават годините, на гроба на Томас Уулф отново и отново се появяват цветя. И нищо чудно, би помислил някой, малко ли народ идва да му се поклони. Но тези цветя се появяват всяка нощ. Сякаш падат от небето. Огромни, с цвета на есенна луна, те проблясват, искрят с прохладните си издължени листца, прилични на бели и сини пламъци. А подухне ли предизгревният ветрец, те се обсипват със сребърна роса, бликват бели искри и се разтапят във въздуха. Изминаха вече много години от деня, когато почина Томас Уулф, а цветята отново и отново се появяват…