Независимо от това романът „Клетниците“ е истински прогресивно произведение, в което авторът си поставя за задача да се бори с перо за премахване на страданията, неправдата и нищетата. Той разобличава егоизма на задоволените класи, тяхната инертност и бездушие пред мизерията и неправдите и призовава към социално равенство.
Юго оправдава борбата на „цялото против една малка негова част“ и заявява: „Когато, Париж тръгва срещу Бастилията, това е справедливо въстание“. Защото за него „истински справедливото въстание е винаги движение напред“ и когато „народът кърти паветата, за да строи барикада, от тях изскача искрата на правото“. Затова Юго заключава по повод народните въстания: „Понякога въстанието е равносилно на възраждане.“ Той е съвсем наясно, че буржоазната класа се явява враг на светлината, правдата и прогреса. Тя „спира революцията посред пътя й“, защото интересите й са задоволени. Тя се страхува да не загуби благополучието и спокойствието си. Затова често „челните отреди на човечеството срещат дълбоко равнодушие.“ Двете редици къщи край героичната барикада се прегръщат в „жестоки стени със залостени врати, затворени капаци на прозорците“ — еснафите пазят живота и имуществото си.
Страниците, посветени на въстанието, ви разкриват възхищението на Юго от самоотвержения подвиг на Анжолрас и другарите му.
На вас, драги читатели, може би много неща в „Клетниците“ ви се струват далечни, пресилени и нереални дори. Наистина в нашата страна, скъсала решително с недъзите на буржоазния строй, няма каторга и е немислимо да осъдят някого, задето е откраднал един хляб. А и защо би го откраднал? Държавата осигурява всекиму работа и препитание.
Не можете да срещнете и нещастнички като Фантин, осъдени от обществото, без да са виновни, жертви на буржоазния фалшив морал. Самотните майки у нас не са изложени на подобна участ.
Но най-вече няма да срещнете дете, за което улицата е майка, но не бива да забравите, че никои обществени недъзи, немислими, у нас, все още съществуват по света. В самата родина на Юго още съществува „трети трюм“, който спи под мостовете на Сена, все още в Париж има улици, по които се разхождат окаяни създания, робини на буржоазния морал. Все още главно в много страни по света има бездомни деца, които не ходят на училище и са лишени от всякакви грижи.
Затова „Клетниците“ звучат съвременно и днес след цяло столетие. И ще звучат така, „докато на земята съществува мрак и нищета“.
Нека не забравяме още едно нещо — нашият народ дължи признателност на великия френски писател и общественик, който след жестокото потушаване на Априлското въстание горещо се застъпва за народа ни мъченик и обвинява Европа, че наблюдава безучастно зверските кланета в Батак:
„Избиват един народ. Къде? В Европа. Има ли свидетели? Един свидетел — целият свят. Виждат ли това европейските правителства? Не. Поради особен вид късогледство — политически съображения. Човешкият род обаче гледа с друго око — съвестта. В този час едва ли не пред очите ни масово избиват, ограбват, изтребват, колят бащи и майки, разсичат на две с ятаган малки деца. Диваците, които вършат тези престъпления, са страшни, но цивилизованите, които им позволяват да ги вършат, вдъхват ужас. Всеобщото негодувание се надига. Кога ще свърши мъченичеството на тази героична нация?“
Както виждате, Юго е бил не само „звучното ехо“ на своя век, но и неговата будна съвест.
Лилия Сталева