— Помниш ли чая, който ти дадох? — попита той.
— Как няма да го помня — отговорих аз. — И досега чувствувам вкуса му в устата си.
— Не получи ли разстройство от него? — попита предпазливо той.
— Да — отговорих, — но сега всичко вече мина.
Виждах го, че нещо е умислен.
— Ти беше прав — измънка той след малко. — Това наистина било енфие. Специален вид енфие. Изпратиха ми го от Индия.
— Не мога да кажа, че ми хареса особено — забелязах аз.
— Прощавай, грешката е моя — продължи той. — Трябва да съм разменил пакетчетата.
— Случва се — успокоих го аз. — Втори път обаче едва ли ще успееш да сбъркаш… поне що се отнася до мен.
Всички ни бива да съветваме. По едно време имах честта да работя при един възрастен джентълмен, чиято професия беше да дава юридически съвети. Трябва да кажа, че той винаги даваше отлични съвети, но както повечето хора, които добре познават законите, той не изпитваше към тях голямо уважение. Веднъж го чух да казва на един човек, който искаше да води дело:
— Скъпи господине, ако на улицата ме спре крадец и ми поиска часовника, аз не бих му го дал. Ако той ми каже: „Тогава ще ви го взема със сила“, аз, въпреки напредналите си години, бих му отвърнал: „Опитай де!“ Но ако той каже: „Добре, в такъв случай ще ви дам под съд и ще ви принудя да ми го дадете“, веднага бих го извадил от джоба си, бих му го подал и бих го помолил повече да не говорим за това. И бих считал дори, че съм се отървал евтино.
Въпреки това същият този възрастен джентълмен помъкна в съда своя съсед заради някакъв проскубан папагал, за който едва ли някой би дал шест пенса. И това му струваше сто лири.
— Знам, че съм глупак — призна си той. — Нямам сигурни доказателства, че именно неговата котка е разкъсала папагала, но той ще ми плати за това, че ме нарече жалко адвокатче. Да пукна, ако не го наредя.
Всички знаем как трябва да се направи пудингът. Ние не претендираме, че можем да го приготвяме, това не е наша работа. Нашата работа е да критикуваме готвача. Изглежда, че нашата работа изобщо е да критикуваме всички неща, които не е наша работа да правим.
Сега всички станахме критици. Аз си имам определено мнение за теб, читателю. Сигурно и ти имаш свое мнение за мен. Аз обаче не се стремя да го узная. Предпочитам хората, които говорят зад гърба ми, когато искат да кажат нещо за мен. Веднъж четох лекция. Салонът нямаше втори изход и когато си тръгнах, попадах ту сред една, ту сред друга група излизащи слушатели. Често чувах пред мен някой да прошепва: „По-внимателно, той е отзад!“ Винаги съм бил крайно благодарен за подобни предупреждения.
Друг път пиех кафе с един писател в нашия клуб. Писателят беше широкоплещест, атлетически сложен човек. Един от членовете на клуба приседна до нас и се обърна към него: „Току-що прочетох последната ви книга. Ще ви кажа откровено мнението си…“ Писателят веднага отговори: „Предупреждавам ви честно, че ако направите това, ще ви счупя главата.“ Така и не научихме това откровено мнение.
Ние използуваме почти цялото си свободно време, за да изказваме презрението си един към друг, и толкова високо вдигаме нос, че е просто странно, дето все още стъпваме по земята, а не сме отлетели от нашето малко кълбо във вселенските простори.
Широките маси презират висшите класи, защото техният морал е скандален. Ако висшите класи се съгласят един комитет от представители на широките маси да ги учи на добро поведение, това би било много полезно за тях. Ако висшите класи пренебрегнат своите интереси и се посветят изцяло на грижата за благоденствието на широките маси, широките маси биха ги ценили много повече.
Висшите класи презират широките маси. Ако широките маси се вслушваха в съветите на висшите класи, ако широките маси живееха скромно и пестеливо със своите десет шилинга седмично; ако те не слагаха в уста капка алкохол или пиеха само тънко червено вино, което не опива; ако всички млади момичета, които ставаха камериерки, се задоволяваха с петте лири годишно и не харчеха за тоалети; ако мъжете се съгласяваха да работят по четиринадесет часа дневно, пееха хорово: „Господи, благослови нашия господар и неговото семейство“ и знаеха мястото си — всичко би било много по-добре за… висшите класи!
Така наречените модерни жени презират старомодните. Старомодните се възмущават от поведението на модерните. Пуританите отричат театъра. Театърът с всички средства осмива пуританите. Посредствените поети крещят навсякъде за своето презрение към света. Светът се подиграва на посредствените поети.