В ония години драматургът беше принуден да се съобразява с мнението на зрителите. Галерията и последните редове на партера проявяваха към пиесата му такъв интерес, какъвто днес вече не може да се види в театъра. Спомням си, че веднъж присъствувах — струва ми се, в стария кралски театър — на представление на една сърцераздирателна мелодрама. В устата на героинята авторът беше вложил, както ни се струваше тогава, прекалено дълги монолози. Където и когато да се появеше, героинята моментално започваше да говори и приказките й нямаха край. Ако трябваше само да наругае злодея, тя употребяваше за това поне двайсет стиха. А когато героят я попита обича ли го, тя стана и говори — гледах по часовник — цели три минути. Ние изпадахме в ужас всеки път, когато си отваряше устата. В трето действие някой я хвана и я отведе в затвора. Той беше лош човек, разбира се, но ние погледнахме на него като на спасител и залата го аплодира бурно. Бяхме вече заживели с надеждата, че сме се разделили окончателно с героинята, когато изведнъж отнякъде се появи някакъв тъмничар-глупак и тя започна да го моли да я пусне поне за една минута. Тъмничарят — едър човек, с прекалено меко сърце — се колебаеше.
— Да не сте посмели да направите това! — извика му от галерията някакъв страстен поклонник на театъра. — Нека си седи, там й е мястото!
Вместо да се вслуша в съвета ни, старият глупак започна да разсъждава гласно.
— Моли ме за съвсем дребна услуга! — въздъхна той. — А тя ще бъде щастлива.
— Ами ние? — възрази от галерията същият театрал. — Ти току-що дойде и никак не я познаваш. А ние цяла вечер слушаме брътвежите й. Слава богу, сега млъкна. Остави я!
— О, пуснете ме само за минутка! — пищеше нещастната жена. — Трябва да кажа нещо на детето си!
— Напиши му бележка и я пъхни през решетката — предложи някой от последните редове на партера. — Ние ще се погрижим да му я предадем.
— Мога ли да не пусна майката да отиде при умиращото си дете? — продължаваше да разсъждава тъмничарят. — Това би било нечовешко!
— Не, това няма да бъде нечовешко — упорствуваше същият глас от партера. — Напротив! Нещастното дете се разболя от нейното дърдорене.
Тъмничарят не ни послуша и въпреки възмущението и виковете на цялата публика пусна жената от килията. Тя веднага започна да говори с детето си и говори около пет минути, след което детето умря.
— Ах, то умря! — зарида злочестата майка.
— Щастливец! — без капка съчувствие се обади някой от салона.
Понякога тази критика се изразяваше във формата на забележки, които зрителите разменяха помежду си. Веднъж гледахме пиеса, която беше почти лишена от всякакво действие — само диалози, при това — скучни диалози. По средата на един мъчителен разговор се чу доста силен шепот:
— Джим!
— Какво?
— Събуди ме, когато започне пиесата!
Последва демонстративно гръмко хъркане.
Малко по-късно се обади вторият джентълмен:
— Сем!
Приятелят му очевидно се събуди.
— Да! Какво? Започна ли вече?
— Да те събудя в единайсет и половина при всички случаи, нали?
— Да, разбира се, бъди така добър! — И критикът захърка отново.
Да, тогава ние наистина се интересувахме от театър.
Едва ли някога английският театър ще ми достави пак същото удоволствие, каквото изпитвах от него в ония времена. Едва ли някога ще вечерям с такъв апетит, с какъвто поглъщах карантията с лук, като я поливах с горчива бира, изправен до тезгяха в стария „Елбиън“. Неведнъж ми се е случвало оттогава да вечерям след театър. И когато моите приятели решаваха да развържат кесиите си, поднасяха ни изискани и скъпи ястия, приготвени може би от парижкия готвач, чийто портрет поместваха в списанията и чиято заплата пресмятаха в стотици лири. Въпреки това аз не намирам в тях някогашната наслада. Не им достига някаква подправка, някакъв аромат.
Природата си има своя монетна система и иска да й се плаща според нейните закони. В нейния магазин си длъжен да плащаш сам. Средствата, спечелени без труд, наследеното състояние, сполуката тук не вървят.
Искаш добър апетит? Отзивчивата природа ти го дава.
— Заповядай, сър — казва тя, — мога да ти дам отлична стока. Разполагам с истински глад и с истинска жажда, които ще превърнат обеда ти в истинско удоволствие, ще се нахраниш вкусно, с апетит и ще станеш от масата, усетил прилив на сили, бодър и весел.
— Тъкмо това ми трябва! — възкликва възторжено лакомникът. — Колко трябва да платя?
— Цената — отговаря госпожа Природата — е да поработиш както трябва от ранно утро до късна вечер.
Лицето на купувача помрачнява. Той премята нервно в ръце издутия си портфейл.