Тази структура на Шекспировия сонетен сборник е близка до италианската традиция, при която красотата на младия приятел е била удобна тема за дворцовите поети, зависими от знатния и щедър покровител. Характерно за тях е и това, че те често завършват сонетните си нанизи с покаяния на автора, който се е поддал на женските съблазни и жестоко е пострадал в резултат на това — нещо, което всъщност е налице и в Шекспировата поредица. Но възможно ли е все пак тя да е плод само на културните условности на времето? Едва ли ще е така. Макар да познаваме способността на великия драматург да се превъплъщава в своите герои, не можем да допуснем, че облечено в условностите и може би хипертрофирано от тях, в основата на поредицата не се крие едно реално преживяване.
Но в какво се състои главната ценност на „Сонетите“? За да я осъзнаем напълно, трябва преди всичко — както при всеки литературен факт, който отстои от нас на векове — да си дадем сметка колко идеи, чувства, изразни средства на тази лирична поредица, които са сега за нас разбираеми от само себе си, „общи места“, дори баналности, всеизвестни похвати са били навремето пробиви в стария начин на мислене и възприемане на света, нови оттенъци на чувствата, смели открития на художествени средства. Свързването на психичния живот например с механиката на Вселената, на душевния пейзаж с обективната природа — всички тези неща са Ренесанс. Те могат да ни изглеждат сега поетически условности, но са станали такива впоследствие, докато у Шекспир са израз на едно рязко отхвърляне на аристотелизма. Човекът се слива с Природата в нещо като биполярна Вселена. Той, в разрез с догмите на средновековното християнство, се оказва венец на всичко съществуващо, като от своя страна достига апогея си в Любовта, която го пречиства от покварата на света. Тя — Любовта — е зенитът на Човека-Слънце. И многозначителен факт: в нито един сонет не се говори за Божественото начало. Най-много се споменава Фортуна, и то без особено уважение — повече като Случайност, отколкото като Фатум. Всемогъщо изглежда само Времето, но и над него има нещо по-силно и това нещо е Изкуството. Изкуството пък е дело човешко и следователно Човекът — макар крехък, бързо вехнещ като цветята и смесващ се накрая с пръстта — тържествува и над Времето. И безсмъртието му се оказва не трансцендентално, не в небесата: при все че в сонетите се говори за рая и ада, те всъщност се споменават някак си по инерция и понякога в хумористичен тон (№ 144), а истинското безсмъртие се постига според Шекспир по два пътя: единият е този на естественото, сега бихме го нарекли биологично, възпроизвеждане, а другият, както се каза, е на изкуството, което увековечава човешкия образ. Разбира се, и двата пътя са несъвършени — първият не спасява индивида, а вторият го запечатва само като художествено отражение. Но къде е дошло безсмъртието на „индивидуалната“ душа? Тази „модерност“ дори подвежда и ни кара да се учудваме, когато в други моменти усещаме, че Шекспир е все пак син на епохата си.
Изкуството — както споменахме — е една друга тема на сонетите. Често Шекспир скромничи, казва, че поезията създавала несъвършени копия на природната красота, нарича стиха си „недодялан“, а себе си „неграмотен псалт“ в сравнение с по-изисканите свои братя по перо, но това самоподценяване е неискрено — то влиза в явно противоречие с много по-честото хорациевско твърдение, че това, което авторът създава, е вечно, способно да надживее най-трайните паметници. А защо неговото изкуство е такова? Защото е просто, искрено и безискуствено — твърди на много места Шекспир, — защото, правдиво, вярно на модела и на себе си, не се приспособява към нетрайните моди, защото е близко до Природата. Последната от своя страна все пак си остава по-богата от всяко изкуство и затова изкуството е толкова по-високо, колкото повече се е приближило до нея. Така кръгът „Природа — Човек — Изкуство“ се затваря.
И наистина, ако подирим главното качество на Шекспировото изкуство, така както то се е проявило в сонетите, това качество ще се окаже именно правдивостта му, близостта му до природата и живота. Колко живот диша в тези сонети, колко пластично нарисувани пейзажи — сякаш се вглеждаш в подробностите от фона на италиански ренесансов портрет! И как вярно са предадени картините на годишните времена: пролетта, през която дори мрачният Сатурн се смее и танцува (№ 98); зимата със смразената гола гора (№ 5); есента със заскреженото сено, което друса в колата брадата си като мъртвец в катафалка (№ 12); какво богатство на багри, сякаш слушаш прочутите концерти на Вивалди! И колко сочен бит гъмжи в сонетите, колко реалии: коне, шпори, подробности от тоалета, лечебни средства, юридически термини, търговски детайли — всичко това изпълва тези уж само любовни стихове! Сред тях намират място дори пълни с хумор сцени, като тази със стопанката, погнала кокошката си!… Разбира се, както във всяка стихосбирка, така и тук не всички сонети са на еднаква висота, а има сред тях и някои явни несполуки (и те са винаги там, където великият автор — да, и той! — е платил данък на модата); но това са отделни случаи. По правило Шекспир следва своята линия, с която се противопоставя на по-изкушените в галантното писане свои събратя; макар че в тази му полемика с тях не може да се разбере къде свършва естетическата позиция, къде започва съперничеството за благосклонността на Приятеля…