И все пак главното, в което проличава гениалният писател, е не толкова рисуването на природата и бита, колкото проникването в човека, разкриването на човешката душевност. „Най е труден стръмний път/ от сърцето до перото“ — пише един немски поет, преведен от Пенчо Славейков. Трудностите по този път са пак в съблазните на модните „красивости“. Тях именно Шекспир с лекота преодолява, за да стигне до своето сърце и да го разкрие на нашето. И странен парадокс: в много сонети авторът твърди, че сам щял да умре и изчезне безследно, докато Приятелят му щял да остане в неговите стихове неуязвим за времето и жив за потомците. Може би си е вярвал, може би е следвал литературната конвенция, но какво се е получило? И Приятелят, и Смуглата дама, и Поетът съперник, макар да узнаваме доста неща за тях, си остават за нас очертани само в общи линии и за вътрешния им живот узнаваме твърде малко, а виж, пишещият, споменът за когото щял да трае колкото камбанния звън на неговото погребение, се явява пред нас три века по-късно, жив, релефен, пулсиращ, с всичките си мисли, чувства, настроения, с цялата си душевност! И колко точен, тънък, оттенъчен е този самоанализ, и колко е той не сухо-аналитичен, а топъл, противоречив, започващ е едно утвърждение, самоотричащ се след миг, твърдящ след още миг нещо трето… Спомена се, че Шекспир влиза в борба с модните похвати на своето време, но той често постига и победите си с помощта на тези похвати. Той наистина е „сладостен“ и вгледаме ли се внимателно в образите му, вслушаме ли се в музиката на словата му, ние оставаме очаровани, като на днешното състезание по фигурно пързаляме, от точността, изяществото и поезията, които са влети в старата „задължителна програма“ на сонетната форма; но вникнем ли по-внимателно в текста, забелязваме, че всички тези тропи — каламбури, полисемии, сравнения, метафори, анафори, оксиморони и т.н. — са в повечето случаи, да, игра на изисканости, но същевременно и средства, чрез които майсторски е постигнато изразяването на душевни състояния и движения в най-тънката възможна нюансировка. „Шекспир — и няма край!“ — както е казал Гьоте, един друг „безкраен“ поет.
И накрая две думи за проблемите при превода. Споменатата вече разлика в граматиката на двата езика прави тъй, че преводачът трябва да определя категорично пола на адресата в много случаи, в които оригиналът оставя на читателя да реши този въпрос за себе си. Друго — и по-важно — е постоянното оплакване на преводачите от английски: този език е много по-„сгъстен“ от нашия и вече само по тази причина 10-те или 11-те срички на стиха могат да поберат в оригинала много повече не само информация, но и поезия… В резултат не малко от бароковото богатство, от тънкостите на изразите, от прецизността на мислите неизбежно се губи. Финалът на № 87 казва по смисъл: „Насън се виждах крал, събудих се — нищо подобно!“ Как това да бъде предадено на български тъй живо и просто, както е в оригинала? Сякаш стихът се отнася за самия преводач: бленувал е, че ще преведе всичко „по кралски“, но се събужда — no such matter! И все пак това е Шекспир и нещо от хубостта на поезията му ще е останало. Тук пишещият разчита и на читателя; затова и завършва с чудесния надпис на Пол Валери, издълбан върху фасадата на една прочута парижка изложбена сграда, който казваше приблизително следното: „От теб зависи дали ще мълча, или ще говоря. Приятелю, не влизай без желание!“