Джеръм К. Джеръм
За времето, което губим, преди да се решим да скочим
Обръщали ли сте някога внимание на това как жената излиза от къщи?
Когато мъжът излиза, той казаа:
— Излизам, скоро ще се върна.
— Джордж, Джордж — провиква се съпругата от другия край на къщата, — почакай за минутка. Искам да ти… — Чува се шум от падане на шапки в антрето и затръшването на входната врата.
— Ах, Джордж, излезе ли? — изпъшква тя. Това е само гласът на отчаянието. Защото всъщност тя много добре знае, че е излязъл. Изтичва в антрето задъхана. — Все пак можеше да почака една минута — мърмори си тя на себе си, докато прибира нападалите на пода шапки. — Исках да го помоля да ми свърши толкова много работи.
Тя не отваря вратата, за да се опита да го спре, защото знае, че той вече е някъде по средата на улицата. „Ах тези мъже — мисли си тя. — винаги се измъкват по този подъл начин.“
Реши ли обаче жената да излиза, всички в къщи узнават. Тя не се промъква навън тайно. Тя казва, че ще излиза. И го казва още предишния следобед, повтаря го още няколко пъти, докато дойде време за чай; а като дойде времето за чай, изведнъж решава, че няма да излезе, че ще отложи излизането за по-другия ден. Един час по-късно тя отново решава да излезе утре и поръчва на прислужницата да й приготви вода, за да си измие довечера косата. В следващия час и половина тя изпада поред в пристъпи на възбуда при мисълта, че би могла все пак да излезе утре и на униние при мисълта, че нещо лошо ще й се случи.
На вечеря успява да склони една друга жена, нейна приятелка, да излязат заедно; другата жена с възторг приема предложението, но изведнъж се сеща, че всъщност няма да може да отиде с нея. Първата жена обаче я уверява, че ще може.
— Добре, добре — отвръща втората жена, — ами ти, мила? Ти забравяш Джоунсови.
— Ох, да — сеща се първата жена смутено. — Ах, колко неудобно, наистина няма да мога да изляза в сряда. Ще трябва да отложа излизането чак за четвъртък.
— Аз пък няма да мога в четвъртък — заявява втората жена.
— Е, в такъв случай ще излезеш без мене, мила — казва първата жена с такъв тон, сякаш току-що се е отказала от най-съкровената си мечта.
— О, не, мила, не бих и помислила дори! — възкликва великодушно втората жена. — Ще те изчакам и ще излезем заедно в петък.
— Не, чакай, аз ще ти кажа какво ще направим — казва първата, осенена от внезапно просветление. — Ще тръгнем рано и ще се върнем, преди Джоунсови да са дошли.
Решават тази нощ да спят заедно. Като и двете тайно една от друга таят в душите си подозрението, че това ще е последният им сън на земята. Оттеглят се рано с по едно канче те вода. А след това до късно се чува плискане на вода и приглушен разговор.
На сутринта слизат за закуска много по-късно от обикновено и с кисели физиономии. Всяка от тях е успяла да се убеди, че е била подмамена към тази безумна авантюра пряко волята й от настойчивото безразсъдство на другата. Докато се хранят, всеки пет минути едната пита другата дали е готова. И както изглежда и на двете им остава само да си сложат шапките. Заговарят за времето и се чудят какви ли шеги възнамерява да им изиграе този ден. Иска им се то да реши най-после дали ще вали, или ще грее слънце и понеже то не решава, те са му много ядосали. След закуската небето е все още облачно и те решават да се откажат от проекта си. Но тогава първата изведнъж се сеща, че тя трябва да излезе непременно днес, независимо от обстоятелствата.
— Ти няма защо да идваш, мила — казва тя.
До този момент втората жена очевидно още не е решила иска ли да излезе, или не, но сега изведнъж решава:
— О, разбира се, че ще дойда, има ли смисъл да отлагаме за друг път.
— Не, не, сигурна съм, че не ти се идва — настоява първата. — Пък и сама по-бързо ще свърша работа. Готова съм за тръгване.
Втората жена вирва нос.
— Няма да се бавя и две минути — казва в отговор тя. — Ти много добре знаеш, че обикновено аз те чакам.
— Но ти не си се обула още — напомня й първата жена.
— Обувките няма да ме забавят — отвръща приятелката й. — Но ако не желаеш да дойда, мила, кажи си го — добавя тя, готова да се разплаче.
— Разбира се, че искам да дойдеш — успокоява я първата. — Помислих, че се съгласи да дойдеш с мен само за да ми направиш удоволствие.
— Не, напротив, много ще ми бъде приятно да дойда — казва втората.
— Добре, тогава ще трябва да побързаме — казва първата. — След минута съм готова. Само ще си сменя полата.
Половин час по-късно ги чувате да се викат от различни части на къщата и да се питат една друга дали вече са готови. Изглежда, че всяка от тях е била готова от доста дълго време и само чака приятелката й да се приготви.