— Страхувам се, че ще вали — обажда се онази, чийто ред е да стои долу до входната врата.
— О, не говори така — извиква от горния етаж другата.
— Да, мила, така изглежда.
— Колко неприятно — възкликва дамата отгоре. — В такъв случай да отложим, а?
— А ти как мислиш? — пита дамата отдолу.
В последна сметка решават все пак да тръгнат, само че преди това трябва да си сменят обувките и да си сложат други шапки.
През следващите десет минути те все още сноват нагоре-надолу и се провикват. И ето че вече са готови. Остава им само да кажат довиждане и да тръгнат.
Започват с децата. Жената никога не излиза от къщи без тайното опасение, че няма да се върне жива. Едно от децата се е мушнало някъде. Най-после го откриват за голямо негово съжаление — защото трябва да го умият и да го приготвят за целувка. После трябва да се намери кучето, да бъде целунато и то, и да се дадат последни наставления на готвачката.
Накрая отварят входната врата.
— Джордж — провиква се първата жена и се връща, — тука ли си?
— Да — чува се глас отдалече. — Имаш ли нужда от мене?
— Не, мили, исках само да ти кажа довиждане. Аз излизам.
— Довиждане.
— Довиждане, мили. Как мислиш, дали ще вали?
— Не, струва ми се, че не.
— Джордж!
— Да.
— Имаш ли пари?
След пет минути двете тичешком се връщат обратно. Едната е забравила чадъра си, другата — портмонето си.
Като споменах за портмоне, се сетих за една друга основна разлика между мъжа и жената. Мъжът си носи парите в джоба. Когато му потрябват, той бръква и ги изважда. Но това е толкова недодялано и просташко. Жената проявява по-голяма изтънченост в това отношение. Представете си я например, че стои на улицата и са й нужни четири пенса, за да плати букетчето виолетки, което е купила от някаква цветарка. В едната си ръка държи два пакета, в другата — чадър. Със свободните два пръста на лявата ръка е стиснала виолетките. Но ето че възниква въпросът: как да плати на момичето? Тя се суети няколко минути, очевидно озадачена от това какво й пречи да го стори. И изведнъж се сеща — ами че тя има само две ръце, а те и двете са заети. Отначало се чуди дали да премести двата пакета и букетчето виолетки в дясната си ръка, или да прехвърли чадъра в лявата. После се оглежда наоколо за някаква маса или поне стол, но по цялата улица подобно нещо не се вижда. Тя излиза от затрудненото си положение като, без да иска, изпуска двата пакета и цветята. Цветарката се навежда и ги вдига. Това дава възможност на жената да потърси с дясната ръка джоба си, докато с лявата размахва отворения чадър наоколо. Събаря с него шапката от главата на един възрастен господин и едва не изважда окото на цветарката, преди да се сети да го затвори. Като го затваря, тя го обляга на кошницата с цветя и започва да действува енергично с двете ръце. Хваща се здраво за гърба и завърта горната част на тялото си така, че косите й идват отпред, а очите отзад. Стискайки се с все сили с лявата ръка — защото, пусне ли се, бог знае накъде ще се завърти, — с дясната тя започва да се претърсва. Портмонето е там, тя го напипва, въпросът е как да стигне до него. Най-бързият начин би бил, разбира се, да си съблече полата, да седне на бордюра, да обърне полата наопаки и да изтърси джоба. Но такова просто нещо никога не й идва на ум. Задната част на дрехата й има около тридесет дипли и някъде между две от тези дипли започва прорезът на „тайния джоб“. Накрая, по чиста случайност, тя го открива, като едва не се прекатурва, и портмонето се появява на белия свят. Но с това работата още не е свършена. Нали това портмоне трябва да се отвори. Тя знае, че то се отваря, като се натисне някаква пружинка, но тайната на тази пружинка тя не е овладяла и никога няма да овладее. Смята да го мъчи, докато то само се отвори. Пет минути обикновено й стигат при условие, че не е объркана.
Ето че то най-после се отваря. Несправедливо е да се каже, че тя го е отворила. Не, то само се отваря, защото му омръзва да го мачкат и блъскат така грубо; и неизменно се отваря тъкмо тогава, когато тя го държи обърнато надолу. Ако се случите близко до нея и имате възможност да погледнете през рамото й, ще забележите, че златните и сребърни монети се ширят свободно в голямото отделение. В тайното отделение, което е снабдено с някаква секретна пружинка, тя пази медните монети заедно с една пощенска марка и квитаницията от манифактурен магазин, от който преди девет месеца е купила нещо за единадесет пенса и половина.
Помня как негодуваше един възрастен кондуктор на автобус. В автобуса бяхме девет жени и двама мъже. Аз седях до вратата и забележките му естествено бяха отправени към мене. Сигурен съм, че събирането на таксите за билети му отнема много време, но си мисля, че той много по-бързо би свършвал тази работа, ако не даваше толкова зор на нещастните жени; с това той само повече ги объркваше и ги правеше нервни.