— Погледнете ей тази там — каза ми той сочейки една нещастница, която по обичайния начин ровеше да намери портмонето си. — Ах, тези жени, те вечно седят на парите си отгоре, сякаш ги мътят като яйца.
Най-после жената успя да измъкне изпод себе си едно издуто до пръсване портмоне.
— Представете си да пътувате в друскаш се омнибус, седнал върху ей такова нещо — продължи той. — Помислете си само колко са жилави и издръжливи. Неотдавна видях една жена — додаде той с поверителен тон — да измъква изпод себе си един ключ, тенекиена кутийка с бонбони, кутия за моливи, огромно издуто портмоне, пакетче за фиби и шишенце с амонячна сол. Вие и аз, само за миг да ни сложат да седнем на тези неща, ще си помислим, че ни е сполетяла най-голямата злочестина на света, а жените седят върху тях по цял ден. Предполагам, че свикват. Тури ги да седнат на пухена възглавница, и те с писък ще скочат от нея. Докато измъкнеш два пенса от тях, може да ти при-лошее, толкова са бавни. Първо се опипват от едната страна, после от другата, после стават и започват да се отърсват, докато друсащият се омнибус ги стовари обратно на седалката. Ако ми оставят аз да ги оправя, ще назнача във всеки омнибус по една жена-претърсвач, която да ги обискирва и да им измъква парите за билети. Ами нещастните джебчии! Казвам ви, ако човек успее да намери пътя към женския джоб, напълно заслужава да вземе онова, което ще намери там.
Впрочем аз съвсем нямам намерение да изследвам в подробности прекалената предпазливост на жените. Към тези размишления ме наведе нещо много по-сериозно. Една моя теория — погрешна може би, както се мъчат да ме убедят, — че прекалено много внимаваме къде стъпваме, докато следваме нашия жизнен път. Вечно гледаме надолу към земята. Може би по този начин наистина си спестяваме едно-две спъвания в някой камък или храст, но в същото време пропускаме да видим синевата на небето, красотата и величието на планините. И тези книги, дето ги пишат разни умни хора и с тях искат да ни внушат, че да успееш в живота, означавало да си съсипеш младостта, да пропилееш най-хубавите си години в гонене на печалби, за да си осигуриш, когато си вече на осемдесет, една весела старост, ужасно ме отегчават. Цял живот пестим, за да вложим накрая всичките си спестявания в някой „сапунен мехур“; и докато кроим планове за осъществяването на нашите стремежи, неусетно ни овладяват подлостта, дребнавостта и бездушието. Ще отложим брането на рози за утре, днешния ден ще прекараме в работа, в гонене на сделки, в кроежи. А когато дойде „утрето“, розите са вече увехнали; но какво всъщност ни интересуват нас розите, празни дреболии с ниска пазарна цена; по времето, когато дойде нашето „утре“, на нас ни е повече по вкуса зелето.
И друга грешка допускаме, когато кроим плановете за нашия живот — тази, че ги кроим сякаш за съзнателни същества. Наистина голяма грешка. Защото, представете си един свят, състоящ се само от съзнателни същества! Десетте заповеди тогава биха били излишни: кое разумно същество се поддава на греха, кое разумно същество допуска да сгреши? Няма да има богати, защото разумният, съзнателният човек не се стреми към разкош и суета. Няма да има и бедни: как ще мога аз, съзнателният, да ям за двама, когато знам, че моят събрат от съседната улица, не по-лош човек от мене, гладува. Няма да има различие в мненията. Ти, драги читателю, ще откриеш, че по всички въпроси си на същото мнение, на което съм и аз. Няма да се пишат романи, няма да се представят пиеси — защото в живота на разумното същество няма място за драма. Няма да има безумна любов, няма да има луд смях, нито горчиви сълзи, разгорещени спорове, краткотрайни радости, скърби, мечти — само разум и разум навсякъде.
Но засега за щастие все още сме неразумни. Ако изям тази майонеза и изпия това шампанско, утре ще ме боли черният дроб. Тогава защо изяждам майонезата и изпивам шампанското? Джулиа е очарователна девойка, хубава, умна, духовита; освен това има дял в едно пивоварно предприятие. Тогава защо Джон иска да се ожени за Ана? Ана е сприхава, да не кажем нещо повече, и той, Джон, отлично знае, че от нея няма да излезе добра домакиня. Има своеобразни схващания и няма дял в пивоварно предприятие. Но има нещо в брадичката й, което очарова Джон, той сам не може да обясни точно какво. Общо взето, Джулиа е по-красивата от двете. Но колкото повече мисли за Джулиа, толкова повече го привлича Ана. И така Джон се оженва за Ана. А Том се оженва за Джулиа, но пивоварното предприятие фалира, а Джулиа през лятото на морето се разболява от ревматизъм и до края ла живота си остава един безпомощен инвалид. Докато Ана неочаквано наследява десет хиляди лири от един свой вуйчо от Австралия, за когото до този момент никой изобщо не е чувал.