— Какво значи поне? — вдигна своите красиво очертани вежди Лилиана. — А всъщност за къде сте?
— Всъщност съм за Виена, но във Визелбург трябва да се срещна с един човек. Не ми е удобно да ви затруднявам…
— Глупости! — весело я прекъсна Лилиана. — Тук, в Гмунден, освен с вас, нямам с кого да си побъбря на руски. Във Виена ми е по-лесно, там имам много познати сред нашите имигранти, а в Гмунден вие сигурно сте единствената рускиня. Така че ако посещението при сина ми не съвпада с ваше дежурство, по цял ден ломотя на немски. Ужасно се уморявам, все пак чуждият език много уморява, нали? Докато човек не свикне, разбира се. В колко часа е срещата ви във Визелбург?
— В осем.
— Добре. Ако този човек вече ви чака и ако срещата ви е за кратко, ще ви закарам до Виена. Ще ме извините, но не мога да се бавя много. С Филип днес имаме мнооого отговорно мероприятие, нали, Филип?
— Днес имам рожден ден! — гордо съобщи хлапето, застана на колене на задната седалка и заподскача. — Мама получи разрешение да ме вземе от клиниката и да ме заведе вкъщи за цели два дни! Заедно с татко, малката Ани и Големия Фред ще празнуваме рождения ми ден.
— Ани е нашата по-малка дъщеря — с усмивка поясни Лилиана, — а Големия Фред е кучето ни — черен териер. Наистина е голям. Искахме да пътуваме снощи, но заради дъжда решихме да почакаме до сутринта, мислехме, че пороят ще спре. Знаете ли, малко ме е страх да пътувам нощем по мокрото шосе. Сутрин все пак е по-светло, дори да вали. Филип се събуди в шест и нещо и не искаше да чака и минута повече. Затъжил се е за татко си, за сестричката, за кучето, изобщо — за вкъщи. Нали вече половин година лежи в клиниката, всичко тук му е омръзнало.
Вероника знаеше, че Лилиана прекарва в Гмунден много време. Беше наела къщичка и живееше тук по две-три седмици, после заминаваше за седмица във Виена и отново се връщаше за две-три седмици. Вероника мечтаеше тъкмо за брак като на Лилиана Кнепке: богат, уважаван съпруг, още нестар и доста привлекателен, две дечица, собствена голяма къща във Виена. Защо, защо едни получават всичко, а други нищо?
Те продължиха да си бъбрят и постепенно Вероника почувства как у нея се надига злобна завистлива омраза към тази заможна, сита, преуспяла имигрантка, която олицетворяваше всичко, към което се бе стремила самата Вероника — и което така и не бе получила. „Защо, защо? — мислеше си тя, като поглеждаше косо уверено шофиращата Лилиана Кнепке. — Защо тя е успяла, а аз не? Да не би да е по-красива от мен? Не, моите дадености са много по-добри. Защо на нея така й е провървяло, а мен животът ме завря в калта? Може би номерът е не каква съм аз и каква — тя, а как и къде една жена трябва да си търси съпруг?“
— Извинете, фрау Кнепке… — подзе Вероника.
— Ама ти полудя ли! — избухна в смях Лилиана. — Каква фрау Кнепке съм ти аз? Да си говорим на ти, наричай ме просто Лиля. Какво искаше да ми кажеш?
— Исках да попитам къде си се запознала със съпруга си.
— Запознаха ме с него — отговори Лилиана, без да откъсва поглед от обливащото се с вода шосе. — Защо питаш?
— Просто ми е интересно. А къде ви запознаха?
— Господи, Вера, има ли някакво значение! — раздразнено реагира Лилиана.
Вероника разбра, че тя не иска да говори за това пред сина си. Значи не е било на премиера в престижен театър, нито на вернисаж на моден художник, а нещо, за което е неприлично да се говори в присъствието на деца. Много интересно! Лилиана Кнепке, да не би да си била валутна проститутка в миналото?
При всяко положение трябваше да се сприятели с нея. Вярно, тя каза, че във Виена има широк кръг познати, включително и руснаци, тъй че фрау Кнепке едва ли се нуждае много от компанията на Вероника. В Гмунден обаче, където няма други руснаци освен Вероника и където Лилиана ще трябва да прекара още доста време… Това беше шанс Вероника да се интегрира в сферата, за която мечтае. Може би след време ще започнат да я канят в дома на Кнепке, когато организират големи приеми, и там може би ще я запознаят с човек, на когото би могла да заложи. Тогава тя ще бъде богата и независима и вече няма да се хване в капан, в какъвто се бе натресла с веселия контрабандист Щайнек.
— Завоят за Визелбург — каза Лилиана. — Продължаваме или завиваме?
— Завиваме. След около километър и половина трябва да видим крайпътно заведение — там ще ме чакат.
Километражът показваше, че бяха изминали вече три километра, а нямаше и помен от крайпътно заведение. Нямаше изобщо нищо — освен гората от двете страни на пътя.