Почувства как Саприн лекичко я потупва по бедрото.
— Тамара — тихо каза той досами ухото й, — събуди се, донесоха вечерята.
— Спя — сънено промърмори тя, все още с надеждата той да я остави на мира.
Но Николай не я остави.
— Хайде, Тамара, хайде, събуди се — настойчиво повтори той, — цял ден нищо не сме хапвали и не се знае кога отново ще имаме възможност да се нахраним. Хайде, отвори очички.
Нямаше смисъл да упорства. Първо, беше зверски гладна. А има щастливци, които в моменти на душевно напрежение не могат да сложат залък в устата си. У Тамара Коченова обаче в такива моменти се пробуждаше чудовищен апетит. Беше готова да омете всичко наред в хладилника и от масата, а като студентка по време на изпитна сесия винаги качваше по три-четири килограма. И второ — най-сетне трябваше да заговори пред Николай и да свали от плещите си това бреме.
Отвори очи, усмихна се на спътника си и вдигна облегалката на креслото. Стюардесата й подаде подноса с топлата вечеря и Тамара започна грижливо и делово да бърше лицето и ръцете си с мократа ароматизирана салфетка. „На ти сега! — ядосано си мърмореше наум. — Все си мислеше: няма страшно, това е дреболия, и това е дреболия, и това е нищо и никакво, и онова не заслужава внимание. А какво излезе накрая? Накрая ти, драга ми приятелко, си спечели репутация на преводачка, която може да бъде наета за изпълнение на какви ли не гадни поръчки. Когато просто те тикаха в леглото на разни необходими хора, гледаше на това като на допълнителна професионална услуга. А когато те помолиха да поработиш върху един синхронен превод в нужната посока? Ето тогава трябваше да се стреснеш. А ти? Ха-хо-хи-хи, ах, колко весело, ах, колко смешно, ама разбира се — ще го направя. Хак ти е сега! Ето че те наеха за помощничка на убиец. А какво ще ти предложат утре? Ти да вземеш пистолет и да убиеш някого? Това ли чакаш? Да бе, точно сега е моментът да се правиш на невинна и да крещиш под път и над път, че не си такава. По-рано си била такава, а сега за миг си се поправила. Ще станеш за смях на кокошките.“
Тя съсредоточено режеше с тъпия пластмасов нож жилавото кокоше месо и чакаше кога най-сетне Саприн ще подхване онзи разговор. Ръцете й трепереха и месото не искаше и не искаше да отстъпи, а току се мъчеше да изскочи от пластмасовата чинийка право върху коленете на Тамара.
— След два часа сме си вкъщи — каза Николай. — И ще се разделим. Жалко.
— Защо?
— Иска ми се да се срещнем пак. Какво мислиш за това?
— Няма лошо. — Тамара сви рамене и сложи в устата си късчето месо, което бе успяла да отреже. — Да се срещнем, защо не! Имаш телефона ми, така че няма проблеми.
— Има един проблем — тихо възрази Саприн. — Страх ме е, че след това, което се случи днес, ти може да не искаш повече да легнеш с мен. Знаеш — случва се с много от жените. Започват да се страхуват от мъжа, способен да стреля по жив човек.
Тамара остави ножа и вилицата на подноса и се обърна към Николай.
— Слушай, скъпи, не ми напомняй за онова, което се случи тази сутрин. Не съм го видяла, не съм го чула, нищо не знам. Разбра ли ме? Това е. Приключваме с този въпрос. И да не си посмял да ме въвличаш в тази история. Това са си ваши работи, а моята е — превод и прикритие. За какво ме наехте? За да те прикривам от изгарящи от мераци мадами и от ревниви мъже, като същевременно създавам впечатление, че с теб сме чехи или поляци. Свърших ли си работата? Свърших я. Останалото не ме засяга. Ето защо, ако искаш да се чукаш с мен и в Москва — нямам нищо против. Ти си красив мъж и добър любовник, а за това, че си способен да стреляш по жив човек — аз нищо не знам. Ясно ли е, слънчице?
— Ясно — кимна Саприн. Млъкна и не продума до самото кацане.
В Шереметиево те доста успешно се измъкнаха от самолета сред първите пътници и отидоха при паспортния контрол, докато пред всяко гише имаше само по двама-трима души. Буквално след десет минути вече бяха вън от летището.
— Колата ми е на паркинга — каза Саприн. — Ще те закарам.
Тамара мълчаливо кимна и го последва към платения паркинг. Вече бе взела решението си и сега мислеше как най-добре да изпълнява това решение в живота. Едно знаеше с абсолютна сигурност: не бива да се прибира вкъщи. Или поне сега, когато Николай може да се качи с нея в апартамента й. Напълно очевидно беше, че не й е повярвал. Затова за всеки случай реши да се прибере не вкъщи, а при майка си.
— Къде живееш? — попита той, когато вече летяха по Ленинградското шосе.