— До станцията на метрото „Фильовски парк“. И после не съм далеч.
— Чудесно, тогава пътем ще спрем за малко при Дусик — да му оставя папката, та после да не правя големи обиколки. Съгласна ли си?
— Добре — равнодушно се съгласи Тамара.
Трябваше да се отбият към проспект „Маршал Жуков“, наистина им беше на път.
Пред едно красиво полукръгло здание, което се издигаше на кръстовище, Саприн спря.
— Няма да се бавя — обеща той, слизайки от колата. — Пет минути.
Тя го погледна замислено и бавно извади цигарите от чантичката си.
Михаил Владимирович Шоринов седеше пред телевизора, но не разбираше какво става на екрана. Току поглеждаше часовника си и пресмяташе къде ли са сега Саприн и Тамара, какво става и колко ли още ще чака. Любовницата на Шоринов — Катя — кротко лежеше на дивана, свита на кълбо, и с интерес следеше събитията, които се развиваха на екрана. Филмът беше съвсем нов — някакъв суперхит, намерен с големи усилия, но Шоринов не успяваше да се съсредоточи.
— Дусик, ако обичаш, направи изображението по-ярко — помоли Катя.
Шоринов започна да натиска напосоки копченцата на дистанционното, като погрешка ту увеличаваше звука, ту намаляваше контраста. Когато беше нервен, трудно мислеше. Най-сетне ядосано хвърли тъмния правоъгълник на дивана, където лежеше младото момиче.
— На, направи си го! — каза раздразнено, стана от фотьойла и отиде в кухнята.
Вече минава десет, помисли си Шоринов, трябва да се прибирам, за да не тревожа жената и да не будя у нея излишни подозрения. Беше й обещал да се прибере не по-късно от единайсет. Но къде са те? Обади се в Шереметиево, казаха му, че самолетът е кацнал без закъснение. На опашка ли стоят? Не може да бъде, Коля Саприн е опитен пътешественик, той винаги знае какви места да иска при регистрирането, та да слезе един от първите от самолета, бил той боинг или жалък ТУ-134. Наистина опашка може да се образува заради пътници от друг самолет — това се случва често. Но каквото и да е станало, каквато и да е причината за забавянето, Михаил Владимирович с всяка изминала минута се нервираше все повече и повече. Най-сетне чу да се звъни на вратата.
— Защо се забавихте толкова? — попита той вместо поздрав.
— Попаднахме на задръстване — спокойно обясни Саприн. — Ето, вземете. — Той подаде на Шоринов папката с материалите.
— Как мина?
— Според плана. Ето платежните документи, нито един долар не е изтеглен, можете да проверите.
— Тамара как се държи?
— С Тамара имаме проблем, Михаил Владимирович. Много е уплашена и с всички сили се преструва, че нищо не се е случило. Това не я засягало. Повярвайте на моя опит — така се държат хора, които разбират, че са станали нежелани свидетели и сега трябва да се опасяват за живота си. Ако беше изпаднала в истерия, щях да намеря начин да я успокоя, щях да й обясня, че в неин интерес е да си мълчи. Но тя нищо не говори и не задава въпроси. Много е опасна, Михаил Владимирович, повярвайте ми. Достатъчно умна е и може да се опита да ни играе игрички, а всяка игра предполага излишни движения, които могат да привлекат нечие внимание.
— Разбрах — припряно реагира Шоринов. — Разбрах и съм напълно съгласен с теб. Впрочем… Може би тя мълчи не защото е замислила някоя интрига? Може би просто иска пари в замяна на мълчанието си? Не си ли поговори с нея за такъв вариант?
— Михаил Владимирович, не съм вчерашен… — подзе Саприн, но Шоринов го прекъсна:
— Опитай в тази насока. Може всичко да се размине. Запуши й устата с пачка долари и спи спокойно. Можеш да се пазариш до петдесет хиляди. А пък ако поиска повече, тогава естествено… Къде е тя сега?
— Долу, в колата.
— Чакай малко.
Шоринов отиде в хола, където Катя все така лежеше на дивана, вперила поглед в телевизора.
— Кой дойде, Дусик? — попита тя.
— Николай — отговори Михаил Владимирович, извади от шкафа едно куфарче и отключи шифрованата ключалка.
Катя скочи леко от дивана и изхвърча в антрето. Когато след две минути Шоринов излезе от хола, стори му се, че в антрето въздухът не достига. Саприн и Катя стояха мълчаливо и се гледаха и това мълчание сякаш бе погълнало всичкия кислород, всичкия въздух. В ръцете на Катя Шоринов забеляза малка кутийка.
— Благодаря, Коля — най-сетне с необичайно мек глас продума тя и се обърна към Шоринов: — Виж, Дусик, Коля ми донесе това, за което го бях помолила.