— Какво е то? — недоволно попита той.
— Тигърче. — Катя щастливо се усмихна. — Стъклено тигърче.
Шоринов облекчено си пое дъх. Разбира се — тигърче. Е, щом е тигърче, не е страшно. Виж, ако беше помолила Коля за парфюм или бельо, или пък за някое лекарство, това щеше да означава… С една дума — всичко е ясно. Няма нещо, което Шоринов не би могъл да й достави. Сега всичко може да се намери — няма проблеми. И ако Катерина е помолила Николай за нещо, то няма да е, защото не може да получи необходимата й вещ, а защото молбата и нейното изпълнение са знак за близост. Парфюм, бельо, лекарство — всичките тези интимни нещица, чрез които привързваш мъжа, разпалваш го с привидна близост. А тигърче — не е страшно! Това може. Известно е, че тя колекционира тигърчета играчки — и стъклени, и пластмасови, и плюшени, и керамични. И самият Шоринов, и всички негови приятели, които знаеха за съществуването на Катя, постоянно й носеха сувенири от всички свои пътувания. Та и Коля е донесъл. Нормално.
— Катюша, прибери се в хола — каза той ласкаво.
Катя мълчаливо се подчини, без дори да си вземе довиждане със Саприн, но Михаил Владимирович успя да улови погледа, който тя хвърли на Николай.
— Ето. — Той подаде един пакет на Саприн. — Ще й ги дадеш, ще й кажеш, че това е хонорарът за работата. Тук са трийсет хиляди. Отначало се разбрахме за десет. Нека ги вземе и да види колко са сега. По нейната реакция ще се ориентираш как да действаш по-нататък. В краен случай обещай й още двайсет хиляди.
— Това все още не е крайният случай — предпазливо възрази Николай.
— Да, разбира се. За най-краен случай знаеш какво да правиш. Смятай, че си получил моята благословия.
Саприн прибра пакета с парите в сака си и напусна апартамента. Когато излезе от сградата и направи няколко крачки, той спря: колата му беше празна. Тамара Коченова беше изчезнала.
Съдебномедицинската морга при полицейското управление във Визелбург се помещаваше в очарователна къщичка, която отвън приличаше на направена от курабийки — като в приказките. Докато се качваше по стълбището заедно с полицейския комисар, Манфред Кнепке си помисли, че редом със смъртта винаги се намира нещо красиво. Дали защото съдбата се опитва малко от малко да смекчи страшната грозота на смъртта, или, обратното — иска да напомни, че след земното съществуване идва ред на по-добър живот.
— Насам, ако обичате — каза комисарят и насочи Кнепке към вратата, която водеше за хладилника.
Манфред вървеше послушно накъдето го водеха и молеше господ всичко това да се окаже грешка. Вярно, Лилиана и малкият Филип още не са пристигнали, но времето е толкова отвратително, може би още не са тръгнали от Гмунден. Или са тръгнали, но са закъсали някъде по пътя. Той не си спомняше и не искаше да си спомня, че вече три пъти се бе обаждал в клиниката и различни гласове му бяха отговаряли едно и също: Вашата съпруга и синът ви тръгнаха вчера към седем часа сутринта. Не искаше да си спомня, че комисарят му каза: У убитата жена са намерени документи на името на Лилиана Кнепке. Документи могат да се намерят у кого ли не! Може Лилиана да ги е загубила, а тази жена да ги е намерила. Или дори да ги е откраднала от Лилиана.
— Погледнете, моля — каза комисарят, а в това време служител от моргата отметна чаршафа от положеното на количката тяло.
— Да — отговори Манфред, глух за собствения си глас, — това е жена ми. — Упорито не извръщаше глава надясно, където имаше още една количка. Под чаршафа се очертаваше малко телце. Надяваше се комисарят да каже: „За съжаление — все още не сме намерили сина ви.“ Ако каже така, значи има надежда Филип да е успял да избяга, да се спаси. И Манфред ще го търси. А трупчето на съседната количка е някое друго дете, не е неговият син, не е Филип.
— Сега насам, ако обичате — каза комисарят и пристъпи към втората количка. И тогава Манфред Кнепке най-сетне осъзна, че всичко е свършено — няма на какво повече да се надява.
След един час той седеше в кабинета на комисаря в полицейското управление. За всеки случай предвидливият комисар беше поканил лекар, който направи на Манфред инжекция, и Кнепке се почувства малко по-добре. Главата му се проясни, болката в сърцето се притъпи и вече можеше да отговаря на въпросите на полицаите.
— Ето вещите, намерени на местопрестъплението. Прегледайте дали нещо е изчезнало. Знаете ли какво е носела жена ви със себе си?
Кнепке добросъвестно изброяваше скъпите украшения на Лилиана, които е трябвало да бъдат на нея и които не са били намерени, когато са я открили, застреляна до колата.