— Трябваше да има пари — доста голяма сума. Тя винаги вземаше със себе си много пари, особено когато пътуваше с Филип. Той е болнаво дете и Лилиана смяташе, че трябва да задоволява всичките му капризи, а той понякога имаше доста странни желания. Веднъж например се разхождали в парка и видели деца от сиропиталище — били двайсетина. Щом чул, че те нямат родители, Филип настоял майка му веднага да купи на всички по един хамбургер, бутилка пепси, сладолед и играчка. Не можехме нищо да му откажем — инак се разплакваше толкова силно, че сърцето да те заболи. А той има болни бели дробове, изобщо не бива да плаче… Затова Лилиана, освен кредитните карти, винаги носеше пари в брой за подобни случаи.
— Кажете, познавате ли жена на име Вероника Щайнек?
— За пръв път чувам това име. Коя е тя?
— Трупът й е бил намерен на петнайсет метра от колата на съпругата ви. По всяка вероятност са пътували заедно. Ето, погледнете снимката.
Манфред погледна снимката — красива млада жена. Само че мъртва.
— Да, виждал съм я в клиниката в Гмунден. Струва ми се, Лилиана ми беше казала, че е рускиня. Медицинска сестра или нещо такова.
— Санитарка — уточни комисарят. — Какво общо може да е имало между вашата съпруга и една санитарка? Защо са се озовали в една кола?
— Уверявам ви, това не означава абсолютно нищо. Лилиана още не говори… не говореше достатъчно добре немски, нашият език е доста труден за чужденци, и истински се уморяваше, когато бе принудена по цял ден да общува с австрийци. Спомням си: много се зарадва, когато научи, че в клиниката има жена руска имигрантка. Лилиана каза: Сега поне ще мога да побъбря с някого, без да мисля за съгласуването на глаголните времена. Тъй че е напълно възможно тази санитарка да е пътувала за Виена или за Визелбург и Лилиана да е предложила да я закара, та по пътя да си поприказват на руски.
— Значи вие, господин Кнепке, сте сигурен, че убийството изобщо не е свързано с факта, че двете жени са били имигрантки от Русия?
— Сигурен съм, господин комисар. Или убийството е станало заради тази Щайнек, или е било нападение с цел грабеж. Жена ми нямаше врагове, не е възможно някой да е искал смъртта й.
— А колкото до Щайнек — комисарят сви рамене, — едва ли тя може да е представлявала интерес за някой убиец. Била е бедна, изпълнявала е нископлатена работа, съпругът й е в затвора. Практически няма познати, само любовник, който е електротехник в същата клиника. До този момент няма дори австрийско гражданство, само разрешение за пребиваване. Малко вероятно е тя да е била истинската мишена за грижливо организирано престъпление, а вашата жена — съпругата на големия финансист Манфред Кнепке — да е била случайна жертва. Съгласете се — това прилича повече на приказка за наивници. Все пак съм склонен да мисля, че покушението е било срещу вашата съпруга.
— Значи е било грабеж — уморено каза Кнепке. — Ценните украшения на Лилиана са добре известни в определени среди. Моля ви, господин комисар, позволете ми да си вървя. Трябва да остана сам.
Когато се върна във Виена, Манфред веднага отиде в офиса си. Личната му секретарка Марта, която предано бе работила при него повече от петнайсет години, естествено беше в офиса, макар да беше неделя. Тя вече знаеше за нещастието, сполетяло шефа й, затова бе зарязала домашните си задължения и бе дотичала в офиса, за да бъде под ръка, ако потрябва. Кнепке й се усмихна благодарно и влезе в кабинета си.
— Обядвахте ли, Марта?
— Не, не посмях да изляза. Представих си, че може да звъннете, а мен да ме няма.
— Идете да хапнете, ще ми трябвате след двайсет минути.
Щом влезе в кабинета си, Кнепке, без да съблича шлифера си, седна зад бюрото и придърпа телефона. За няколко секунди сякаш замря, после се отърси от мислите си и решително набра номер с много цифри. Обаждаше се в Русия.
— Здравей, Едуард! — каза той на добър руски, наистина със силен акцент.
— Манфред! — чу в отговор. — Радвам се да те чуя. Как си, как вървят работите?
— Лошо.
— Случило ли се е нещо?
— Случи се. — Кнепке помълча. — Лиля вече я няма. И малкия Филип. Ще дойдеш ли на погребението?
— Чакай, Манфред… Чакай. Аз… Какво е станало с Лиля?
— Лиля почина, Едуард. Моля те, сега ми е трудно да говоря за това. Ако ще идваш на погребението, ще ти запазя хотел. Тогава ще поговорим.