неизбежния бич носеше пушка за бездимен барут от най-големия калибър н най-нов образец. Когато престъпи напред, въпреки твърдите му и гъвкави крачки всички разбраха че едва се крепи от умора.
Настъпи неловко мълчание, но сърдечното му „Как я карате, момчета?“ разпръсна смущението и след миг Мейлмют Кид и непознатият си стискаха ръце. Макар че никога не се бяха срещали, и двамата бяха чували един за друг и се бяха познали от пръв поглед. Преди да успее да обясни целта на пътуването си, новодошлият бе набързо запознат с всички и почерпен с канче пунш.
— Преди колко време е минала оттука шейна с трима мъже и осем кучета? — попита той.
— Точно преди два дни! Тях ли гоните!
— Да; това е мой впряг. Отмъкнаха го току под носа ми, мошениците! Вече съм ги настигнал с два дена, ще ги догоня на следващия преход.
— Сигурно няма да го върнат доброволно? — попита Белдъл, за да поддържа разговора, понеже Мейлмют Кид вече беше сложил кафеника на печката и се беше заловил да пържи бекон и еленско месо.
Непознатият многозначително се потупа по револверите.
— Кога тръгнахте от Доусън?
— В дванадесет.
— Снощи ли? — попита Белдън като нещо, което се разбира само по себе си.
— Днес.
Наоколо се чуха полугласни възклицания на изненада. И имаше защо, понеже бе точно полунощ, а да минеш седемдесет и пет мили тежък път по реката за дванадесет часа, не беше шега работа.
Разговорът скоро мина на общи теми и се насочи към спомени от детството. Докато младият гост ядеше скромната си вечеря, Мейлмют Кид внимателно изучаваше лицето му. И не след дълго реши, че то е хубаво, честно и открито и че го харесва. Все още млади, чертите му носеха отпечатъка на тежък труд и лишения. Макар и да бяха весели, когато разговаряше, и спокойни, когато мълчеше, сините му очи подсказваха за стоманения блясък, който придобиваха, когато му се наложеше да действува, особено при спречкване. Силно развитата челюсти
четвъртитата брадичка говореха за сурова неотстъпчивост и упоритост. От друга страна, въпреки наличието на тези лъвски качества от него лъхаше някаква кротост, някакъв намек на женственост, които издаваха емоционалната му натура.
— Да, така се и оженихме ние с моята — довърши Белдъи увлекателния разказ за своята любов.- „Ето ни, татко“ — каза тя. „Да ви вземат дяволите!“ — каза й той, а после се обърна към мен:
„Джим, я да смъкнеш тия дрехи, с които си се наконтил; искам до обед да изореш колкото можеш от тия четиридесет акра.“ А след това се обръща към нея и вика: „А ти, Сал, да вървиш да си миеш чиниите.“ И тогава я прегърна и я целуна. И аз бях толкова щастлив… но той ме забеляза и ревна:
„Хайде, Джим!“ И да знаете как духнах към хамбара.
— Имате ли деца в Щатите? — попита новодошлият.
— Не, Сал умря, преди да ни се роди дете. Затова съм тука. — Белдън разсеяно се залови,да си пали лулата, която не беше угаснала, но пак се оживи и запита: — АМи вие, чужденецо, женен ли сте?
Вместо отговор непознатият отвори часовника си, свали го от ремъчката, която му служеше за верижка, и му го подаде. Белдън повдигна лоения светилник, критично разгледа вътрешната страна на капака, тихичко изруга от възхищение и го предаде на Луи Савой. След многократни „Дявол да го вземе!“ французинът най-после го протегна на Принс и всички забелязаха, че ръцете му треперят, а в очите е светнала странна нежност. И тъй часовникът минаваше от една мазолеста ръка в друга мазолеста ръка: на него беше залепена снимка на жена — една от тези всеотдайни жени, които се харесват на такива мъже — с дете на ръце.
Тези, които още не бяха видели чудната снимка, горяха от любопитство; онези, които бяха я видели, седяха мълчаливи, унесени в спомени. Те без страх посрещаха глад, пристъп на скорбут или неочаквана смърт на лов или при наводнение, но този образ на непозната жена и дете ги превърна всички в жени и деца.
— Не съм виждал още малкия — момче е, както
ми пише тя. То е на две години — каза непознатият прибра съкровището си. За миг той се взря в снимката, сетне щракна капака и се обърна настрана, но не достатъчно бързо, за да скрие бликналите