от очите му сълзи.
Мейлмют Кид го заведе до едно от леглата и го
покани да полегне.
— Събудете ме в четири, точно в четири. Да не се залисате! — бяха последните му думи; в следващия миг той се унесе в тежкия сън на капнал човек.
— Сърцат мъжага, бога ми! — забеляза Принс.- Три часа сън, след като е изминал седемдесет и пет мили с кучетата, и сетне пак на пъртината. Кой е
той, Кид?
— Джек Уестъндейл. Тук е вече от три години и не е спечелил нищо освен славата, че работи като вол, и колкото щете несполуки. Не го познавах досега, но Сипка Чарли ми е разказвал за него.
— Не ще да е лесно за човек с такава сладка млада жена да пропилява годинките си в тая затънтена дупка, където всяка година е равна на две, прекарани на Юг.
— Неговото е само твърдоглавие и упоритост. Два пъти е печелил по много от участъците си, но и двата пъти е загубил всичко
В този момент разговорът бе прекъснат от врявата, вдигната от Бетълс, понеже впечатлението от снимката се беше поуталожило.. И скоро безрадостните години, изпълнени с еднообразна храна и убийствен труд, бяха забравени в буйна веселба. Само Мейлмют Кид като че ли не можеше да се отпусне и току поглеждаше загрижено часовника си. Най-после си сложи ръкавиците и бобровия калпак, излезе от хижата и затършува в склада.
Не можа да дочака и уречения час и събуди госта си петнадесет минути по-рано. Младият великан съвсем се беше вдървил и стана нужда хубавичко да го разтъркат, за да може да се изправи на крака. Залитайки, той с мъка излезе от хижата и намери кучетата си запрегнати и всичко готово за тръгване. Компанията му пожела добър път и успех в преследването, а отец Рубо набързо го благослови и пръв затича обратно в хижата; и нищо чудно, защото не е много приятно да стоиш на петдесет и девет градуса под нулата с непокрити уши и голи ръце.
д Мейлмют Кид го изпрати до главната пъртина и о там сърдечно му стисна ръка и го посъветва:
— На шейната ще намерите сто фунта хайвер от сьомга — каза той. — За кучетата това ще е равно на сто и петдесет фунта риба, а в Пели не може да се купи храна за кучета, както вероятно сте смятали.- Непознатият трепна и очите му блеснаха, но той не прекъсна Кид. — Няма да намерите нито трошичка храна било за кучета, било за хора, докато не стигнете до Петте пръста, а дотам има цели двеста мили. Пазете се от открити води на Тридесетмилевата река и внимавайте да не пропуснете пряката пътека над езерото Льо Барж.
— Откъде знаете? Положително новината не може да ме е изпреварила?
— Аз не я зная, и нещо повече: не искам да я зная. Но този впряг, дето гоните, никога не е бил ваш. Ситка Чарли им го продаде миналата пролет. Обаче той ми е говорил за вас като за честен човек и аз му вярвам. Видях лицето ви, то ми харесва. Освен това видях. . . защо, дявол да ви вземе, проливате солена вода!… и вашата жена, и… — Кид свали ръкавицата и измъкна торбичката със златния пясък.
— Не, това не ми трябва! — Сълзите замръзнаха по бузите на непознатия и той конвулсивно стисна ръката на Мейлмют Кид.
— Тогава не жалете кучетата; прерязвайте хамутите, щом някое падне; купувайте нови и смятайте, че са евтини по десет долара за фунт живо тегло. Кучета ще намерите на Петте пръста, Малката сьомга и на Хуталинкуа. И внимавайте да не си намокрите краката! — бе последният му съвет. — Ако се измокрите, до тридесет и два градуса под нулата продължавайте да пътувате, но падне ли по-долу, напалете огън и си сменете чорапите.
Не минаха и петнадесет минути и дрънкане на звънчета извести пристигането на нови гости. Вратата се отвори и вътре влезе полицай от конната полиция на Северозападната територия, а след него двама мелези, водачи на кучета. Както и Уестъндейл, те бяха тежко въоръжени и проявяваха признаци на умора. Мелезите се познаваха с пъртината от рождение и леко понасяха пътуването, но младият полицай бе съвсем капнал. Обаче настървеното упорство.
на хора от неговата раса го караше да продължи преследването и той щеше да го продължи, докато не се строполеше на пътя.
— Кога тръгна Уестъндейл? — попита той. — Нали е спирал тука? — Последният въпрос бе излишен, понеже това твърде добре личеше по следите. Мейлмют Кид хвърли многозначителен поглед на Белдън и той, разбрал намека, уклончиво отговори:
— Преди доста време.
— Хайде, друже, говори! — подкани го полицаят.
— Изглежда, много ви е дотрябвал. Да не се е спречкал с някого в Доусън?
— Задигна злато за четирийсет хиляди долара от игралния дом на Хари Макфарланд, размени го в магазина на Тихоокеанската компания с чек за Сиа со тъл и кой ще му попречи да го осребри, ако не го настигнем? Кога тръгна оттука? Нито в един поглед не пролича изненада, тъй като Мейлмют Кид бе успял да им подскаже, и където да погледнеше, младият полицай виждаше пред себе си безизразни лица.