Аннотация

– Някога, когато бях по-млада, знаех, че имам сила да внушавам, и се гордеех, че „предавам“ мислите и волята си, че мога да влияя. Доста по-късно разбрах, че това е себично, и почнах да се уча да „приемам“, да усещам и другите хора — радвах се на превъзходството си, докато не стигнах до горчивото заключение, че не аз съм най-ценният жител на планетата, че всеки човек е уникално произведение на природата и е достоен за възхищение — и след като се позамисли, Марта добави най-хлапашки: — Тая работа май не е много вярна, ама… хайде, от мен да мине. Нали е достатъчно, че не мисля само за себе си и ако не на всички, поне — на добрите хора… помагам. Все пак… съседи сме, на една планета живеем…

Но стига размисли и леност! Време е. И аз се вдигам на борба. И за огромно изумление, сполучвам да закрия завод „Оникс“. След победата първата ми работа е да отида в къщата, дето видях Лала и Лало. Звъня. Никакъв отговор. Отвъд оградата наднича съседка:

– Няма ги. От две години са в чужбина.

А зелената градина е изложила на показ пред слънцето всичките си багри.

– Кой им полива цветята?

– Отде да знам. Никой — прозява се съседката и недоверчивият й поглед ме пъди. Но аз промушвам ръка през решетките на вратата, за да взема зеленясалата медна чаша, пълна с вода, където плава лист от лавър. Върху метала са гравирани думите Virtuti et merito — „За храброст и за заслуги“.

Новият свят, в който ще живеем, ще бъде по-прекрасен от Страната на изобилието. Когато станат богове, тези хора ще заповядат на Океана: „Върни това, което погълна!“. И Океанът ще се усмихне сговорчиво, и рибите ще изнесат върху люспите си образите на потъналите градове. Заоблени вълни ще шепнат забравена реч. Руси пуми ще дойдат да ближат отстъпчивостта на Океана, за да се упоят и забравят дъха на кръвта. Отраженията на кораби със зелени криле ще бъдат претоварени от златен прах, бисери, скъпоценни пера, мед, пипер, листа от чипилин, плодове на тамаринд, айоте и папайо, кожи, звънтящи глинени съдове, маски, бяла царевица, облекла, тютюн, викове на продавачи и шипове на виолетови звезди… Ще се разнесе мирис на смола и див анасон, крясък на папагали и оранжеви чапли… Оградите пред дворците на Слънцето ще се разсипят в сияещи зърна… и хората, които стават богове, ще запалят светилниците си с фитили от косите на Слънцето, за да разнесат блясъка на Разума, Смелостта и Любовта из ленивия мрак на Небето. Защото в Свещените книги е писано: „Аз рекох: богове сте“. И не може да се наруши Писанието.

Марта и Матьо Матеви са семейни, с деца… и без миг скука. На всеки ъгъл (особено из канализацията) ги дебнат съдби, че и светове за спасяване. А Маца Писанска нека да си мърмори — Матеви са решени да почистят дома си от чортелеци и съвсем между другото, да съ-участват в опазването на всичко красиво и живо в другия техен дом: Земята.

~

Подобно на своята героиня Марта, Величка Настрадинова се разбира прекрасно с деца и улавя за тях приключения като тези в „24 чисто нови приказки“ и „33 приказки и половина“. За по-порасналите деца са сборниците „Невероятната Марта“, „Белите на доктор Беля“ и „Госпожица Вещицата“, няколко исторически и съвременни романа.

„Хареса ми!“

(Лимбоник Експрес)

„Роман, който не се чете в метрото, за да не си изпуснете спирката.“

(Ели Таймс)

„Величка Настрадинова е мъдрец — от Далечния Изток; или магьосница — от друг свят (от бъдещето на нашия?). Историите й ме упойват — тъй мелодични са. И ме пробуждат — тъй размислящи са.“

(Уникал Ревю)