– Батко, известно ти е, че точно аз съм най-положителният човек в това семейство. И аз ти заявявам най-отговорно, че Маца употребяваше членоразделната реч почти литературно, с известни заемки от речника и словореда на мама.
Борис се замисли:
– Едно не мога да се досетя — qui prodest — кого ползва това.
– Кое? — не разбра сестра му.
– Представлението. Разигравате ми някакъв водевил или цирков реприз… Да не би да си показвате артистичните възможности и да се надявате, че ще ви дам по някоя роля в моя филм?
– Умрели сме ти за филма и за ролите! — изфуча малката Матева. — Освен това, татко вече си е свършил работата като сценарист и едва ли копнее да се показва из твоите филми, а мама и с бъклица няма да я калесаш!
– Ох, стана ми ясно. Ти ми се сърдиш!
И братът и сестрата подхванаха бурно обяснение, от което се разбра, че отначало Борис е ангажирал сестра си за изпълнителка на една крайно интересна роля, а след това е поканил за същата роля годеницата си. Малката Матева била изместена „малко вляво“, предложена й била друга роля, която не й харесвала, но всичките тези разправии нямали нищо общо с твърдението на семейство Матеви, че тяхната обичана котка госпожа Маца-Бубастис Писанска е проговорила. Никой не желае да будалка Борис, просто му се съобщава един факт, а пред фактите и боговете мълчат.
– Аз съм бог! — тържествено обяви Борис и млъкна.
Закуската завърши сред мълчание.
Борис стана пръв, извини се, че закъснявал, и излезе.
Малката Матева се зае да помага на прислужницата да вдигне по-скоро приборите, защото точно тази маса й трябвала за нещо много важно.
Матев запали лулата си.
Марта допиваше кафето и мечтателно се взираше през прозореца.
Тогава довтаса Маца Писанска и нададе глас:
– Отиде ли си онзи?
Всички зарязаха заниманията си.
– А, значи нарочно си мълчала заради Борис? — попита Марта. — И защо?
– Сърдя му се.
Малката Матева я награби:
– Дай да му се сърдим колективно! Ти — по какви причини?
– Смърди на парфюм.
– Оле-ле, ще ме попилееш! — разсмя се Мария и притисна Маца толкова силно, че тя съвсем по котешки й каза:
– Ххх!
– Смърдял на парфюм! — не преставаше Мария и майка й се почувства задължена да й напомни:
– Не забравяй, че котките имат много по-силно обоняние от нашето. Одеколонът на Борис сигурно я дразни…
– Ха! На Борис! — гневно измърмори госпожа Писанска.
– Ау! Ау! — премрежи очи малката Матева. — Ти си ми станала една сплетница, една клюкарка и интригантка. Значи, не ти харесва парфюмът на Снежанка?
– Смърди на чуждо. Не се трае!
– Я да не говориш така за годеницата на Борис.
– Каквото си искам, това ще говоря.
– Леле, че опако добиче ни се случи!
– Вие всички сте опаки! — твърдо изложи преценката си Маца.
– Това не е далеч от истината — се съгласи Матев и погледна Марта. — Мила моя, не е ли по-добре да се оттеглим в моя кабинет?
Оттеглиха се.
– От какво си обезпокоен? — го запита Марта. — Надявам се, не от Мацините брътвежи за разни феи, таласъми и чортелеци.
– Не. Имали сме и по-необичайни посетители. Отнася се до годеницата на Борис. Знаеш, че е „получена“ по особен начин, и аз се чудя дали тя все пак е човек като всички, или госпожица Вещицата ни е подарила някакво подобие, само за да може Борис да види въплътен своя естетически идеал?
– Това е въпросът — мрачно каза Марта. — Не парфюмът дразни Маца, а „чуждото“, тоест нечовешкото. А на този „парфюм“ вече ухае и Борис. Я, моля, намери ми онова твое съчинение за госпожица Вещицата, сегашната госпожа У., което тя самата одобри като истинно и проникновено. Искам да си го припомня, докато ти правиш обичайната си предобедна разходка.
– За мене е чест и удоволствие — се поклони с прикрита ирония Матев. — Моля, заповядай. Но с какво ли ще ни помогне това?
– Не се знае — отвърна разсеяно Марта и зачете:
„Аз и досега вярвам, че нищо подобно нямаше да ми се случи, ако не бях мълчал толкова. И то принудително. Защото съм музикант. Когато човек свири по седем часа дневно, не може да приказва. Тези, които са си мълчаливи по природа, карат някак, някои пък свикват, но аз имам в главата си толкова мисли, че ако не ги извадя и покажа на някого, те се притискат, деформират се и накрая черепът ми заприличва на нар със сплескани зрънца. Те и при най-малкия удар могат да се пукнат и да размесят сока си. А от размесени мисли, чувал съм, се полудява.