Выбрать главу

И тъй, докато свирех сонатите на Вивалди, Корели, Тартини и други пиеси от стари майстори, у мен се затаи мисъл, която не на всеки мога да разясня. Виждах във въображението си, и то много ясно, как вървях по коридорите на някакъв замък и носех на рамо старинен инструмент, лютня, струва ми се. И че ме водеха да посвиря на умиращата дъщеря на краля, защото тя бе пожелала това. Въвеждаха ме в просторна полутъмна стая. Там на високо легло, подпряна на възглавници, лежеше тя и очите й ме чакаха. Аз свирех, гледах я и се мъчех да попия чертите й, да скрия образа й под клепките си, защото тя беше прекрасна. Сребристорусите й коси бяха потекли по възглавниците чак до пода и от безнадеждните й зеници и от горчивата чупка над посинелите й устни вееше непостижима красота.

Исках да усладя смъртта й, свирех песни, които никой не е слушал, и виждах пречупени през сълзите си как някакви думи трептяха върху устата й, но от тях различавах само една. Не знаех дали това е ласкаво название или името ми, чувствах, че смъртта е някъде наблизо, и свирех…

А когато видението ми се явеше на концерт, ръкоплясканията ме сепваха и караха да изпитвам някакво отвращение от това варварско събуждане. Мисля, че в такъв миг получих тоя малък тик, който понякога разтегля лявата ми буза.

И все нещо не ми достигаше, а привидно имах всичко — признание, слава, пари, хубава приятелка, заради която ми завиждаха, и затова може би тя се гордееше с някакви си свои качества, които аз и досега не съм смогнал да открия, и честна дума, не знам защо тя си въобразява, че е нещо повече от всички други. Обсипваше ме с грижи, а според мен няма по-жалко положение от това — жена да те обсипва с грижи, да ти носи плодови сокове през антрактите, да те пита не си ли изпотен, удобен ли ти е новият фрак… и все такива. Какво я засягаше удобен ли ми е фракът.

Не, наистина, нещо не ми достигаше и след концертите, когато идваха да ме поздравят и ми говореха, че съм свирел неизказано прочувствено, аз изпитвах неизразима скръб и все си мислех, че ето, ще умра някой ден, след години ще ме забравят и никой няма да знае как нещо не ми е достигало, колко съм бил тъжен, и никой няма да изплаче една сълза от съжаление към мен. А, интересно, аз не понасям съжаленията. Обиждам се дълбоко, ако ме съжаляват. Излизаше, че докато съм жив, не искам да ме съжаляват, а като умра, искам, и то след много години. Също както аз сега съжалявам Перголези, защото умрял тъй млад, или Моцарт, защото бил нещастен в любовта.

И други странни неща изпитвах. Когато слушах «Дон Жуан» от Рихард Щраус, ми се струваше, че препускам на кон към нови приключения, че се катеря по копринени стълбички към будоарите на непознати красавици и потъвам в дантелените им обятия, а живописта понякога ми въздействаше още по-силно. Измъчвах се страшно от това, че не мога да поговоря с кардинал Иполито Медичи, да целуна Лусинда Бермудес или да се потопя в моретата на Айвазовски.

Това състояние, съгласете се, не е нормално и аз наумих да се посъветвам с лекар, но тъкмо когато през главата ми мина тая мисъл, чух някаква особена музика отдалече. Че това беше траурен марш, не се усъмних нито за момент, но защо звучеше така подигравателно? И покъртително, и подигравателно. Като че ли някой се шегуваше и със смъртта, и с тъгата, и с всичко, достойно за уважение на тоя свят. Звуците идеха от много далече, но имаха невероятна притегателна мощ и аз тръгнах към тях, както се тръгва насън — без да можеш да дадеш обяснение за действията си.

В началото ми се счуваше, че музиката се отдалечава, после — че се носи някъде около мен, и тъкмо се спрях разколебан, от края на улицата се зададе шествието. Ковчегът беше открит и отдалеч (аз имам остро зрение) видях, че мъртвата е с черна превръзка на очите, когато наближиха — че е млада и е много красива, и когато се изравниха с мен — че мъртвата носи чертите на моето видение — на умиращата дъщеря на краля. Сигурно съм пребледнял и съм се люшнал, защото някакъв минувач ме подкрепи и запита:

– Вероятно господинът познава покойницата?

– Не. Коя е тя?

– Хм. За нея говорят особени неща, не е хубаво да ги повтарям…

– Кажете, моля ви се!

– Невероятно е. Невероятно е даже това, че тая млада и красива жена е била доктор по биология и професор-психиатър. Носят се слухове, че правела експерименти, на които никой учен не би се решил, че изследванията й били във вреда на човечеството. Загинала при последния си опит, което ясно говори за това, че опитите й са пакостни. Останала с отворени очи и всички имали чувството, че е жива, и затова задържали трупа й няколко дни. Той не давал признаци на разлагане. Аутопсирали я, но тя пак продължавала да гледа със съвсем живи очи…