Може и да е говорил още нещо, но за мен това беше достатъчно. Чувствах се на дъното на ада. Бях мечтал стотици пъти за тая жена и за пръв път видях своя блян мъртъв, обкичен с цветя и понесен към гробищата. Струва ми се, че се огледах за нещо, с което бих могъл да се самоубия…
И тогава, на края на процесията, я видях отново. Без съмнение! Тя беше! Жива! Траурът лошо прикриваше коварната й усмивчица. Загледа ме и аз почувствах, че ми каза: «Не слушай брътвежи, аз съм жива! Жива съм и примирам от смях, като гледам печалните им физиономии».
Веднага ми дойде наум: сестра-близначка! Може би скръбната й гримаса напомня усмивка, а може би е мразила сестра си. И това се случва между близначки. Почувствах, че живея отново и че никакво значение нямат всички тия комедии на смъртта. Че съм открил спасението си.
Тръгнах след шествието. Не след шествието! След нея! Тя от време на време извиваше глава, като да се увери, че я следвам, или за да ми даде кураж, и по лицето й блуждаеше усмивка. Аз се взирах през разветия траурен воал, учудвах се на необяснимата й веселост и тогава изведнъж ми се стори, че е с брада, а друг път ми се мярна индианско украшение на носа й.
Шествието навлезе в гробищата. Мисля, че държаха речи, но не съм сигурен, защото гледах само нея. Спуснаха ковчега. Тя хвърли шепа пръст, както много други, и се отдалечи. Последвах я. Вървеше бавно, но аз, колкото и да се силех, не можех да я настигна. Бяхме излезли извън града. Затичах след нея, но и това не помогна. А вървеше бавно! Чувствах, че около мен се затяга някаква тайнствена примка, че нещо непознато ме носи към голямата неизвестност.
И ето, стигнахме високи стени с плътни двукрили врати, от тези, които поставят на гаражите. Вратите се разтвориха сами. Не се зачудих, има и такива механизми. Тя спря и ме покани с жест. Отвъд вратите имаше полукръгъл зид, тъй че никой минувач не би могъл да хвърли случаен поглед оттатък тези стени. Зад тях се ширеше градина. Отначало ми се видя обикновена, но после с непривична уплаха установих, че дърветата са изродени или са от непознати на Земята видове, или са просто… изкуствени. Зад тях се стелеха цветни лехи. Но в тези лехи не вирееха цветя, а… кристали. Разноцветни, искрящи, във фантастични комбинации.
Сигурно съм бил поразен от тая гледка, щом чак по-късно забелязах дома. А той надхвърляше рамките на всяко въображение. Защото… защото нямаше нито един прав ъгъл. Беше умопомрачаваща композиция от дъги, полумесеци, сфери и полусфери, форми, наподобяващи птичи крака, слонски зъби, медузи… Не беше дом, а бълнуване на шизофреник или модерен художник. Стъписан спрях, но тя ми кимна и аз влязох, забравил начаса колебанията си.
Когато стъпих в просторния кръгъл хол, подът се размърда под нозете ми. Сякаш ходех по тресавище. Дали беше необикновено мек килим или мозайка, направена от неизвестна материя, и досега не знам, защото винаги, когато минавах, се удивявах на новите й форми и цветове, които се сменяха в някакво хаотично безредие. Всред хола блестеше басейн, приличащ на огромно човешко око с фосфоресцираща зеница, а водата там имаше странно поведение. Тя беше изпъкнала в средата. Можете ли да си представите нещо подобно?
Дамата в траур ми посочи нещо, което би могло да се вземе за диван, ако не приличаше досущ на гигантски октопод. Със страх се доближих. Веднага най-близкото пипало се уви около мен и аз се почувствах седнал на необичайно удобно кресло, меко, пружиниращо, заемащо очертанията на тялото ми. Когато по-късно опитах да сменя позата си, то се превърна в лежанка, в люлка, сякаш предугаждаше желанията ми. За око на «октопода» служеше цветен телевизионен екран и по него се плъзгаха фантастични картини, но и те не бяха по-необикновени от рисунките по стените — някаква смесица от древното изкуство на ацтеките, маите и най-модерната живопис. Никъде не се виждаха лампи. Стенописите излъчваха светлина.
Първата ми мисъл, когато се посъвзех, беше: «Къде съм попаднал? Коя е тая жена в траур?».
Тя се усмихна:
– Попаднали сте в моя дом. Аз съм вещица. Можете да ме наричате госпожица Вещицата.
«Но тя чете мислите ми! Това е ужасно!»
– Нищо ужасно. Даже е удобно. Не е нужно да се трудите да обличате мислите си с думи.
«Но аз ще се чувствам винаги разголен. Всеки човек има право и на скрити мисли.»
– Хората крият мислите си от страх пред себеподобните си, ако мислите им са грозни. От мен няма защо да се страхувате или срамувате. Аз познавам всякакви човешки мисли и, уверявам ви, самото чудо — мисленето, е в състояние да оправдае и най-срамната мисъл. Материята, раждаща мисъл, е толкова велико съвършенство, че и най-уродливият й продукт буди възхищение.