«Е, вещица не може без черен котарак. Липсва само летящата метла.»
– Тя е вдясно от вас — се чу гласът на госпожица Вещицата.
Подпряна на едно дърво, се мъдреше проскубана метла с дълга дръжка. Засмях се. Гласът — също.
– Реквизит. А котаракът е възпитан и би ви правил компания.
Поднесох към котарака зелевия лист, върху който бе сервирано маслото. Той взе с лапа едно топче и го заблиза, както децата — сладолед. Беше забавна гледка.
Закусих.
«А сега какво ще правя?»
Гласът се обади:
– Съжалявам, заета съм, не мога да ви развличам, но ще ви представя една дама, с която вие отдавна желаете да се запознаете. Вървете след котарака.
Той ме отведе в една стая със старинни мебели. Докато гледах картините по стените, влезе… Лусинда Бермудес. Същата. Слязла от портрета на Гойа. Аз не знаех какво да кажа на тая загадъчна и иронична Лусинда, но тя с рядък финес поведе разговор и за няколко часа научих от нея за Гойа повече, отколкото някои от изследователите му научават за цял живот. Спомних си, че някога изпитвах желание да целуна тая тайнствена Лусинда, но сега това ми изглеждаше нещо отминало и маловажно.
Обядвахме заедно. Масата бе подредена по стар испански обичай, блюдата — с подправки…
Когато Лусинда се оттегли за следобедната си почивка, поисках час по-скоро да изляза на въздух.
Около най-високото дърво в градината се виеше стълбичка, а горе, в короната му, се забелязваше къщичка-наблюдателница. Качих се. От високо домът на вещицата изглеждаше като недостроена вила. Даже при нисък полет от самолет не би могла да се види необикновената му архитектура.
Доста по-късно попитах вещицата защо й е бил нужен подобен налудничав дом.
– Нищо налудничаво. Копирана е природата, а в природата всичко е много мъдро измислено. Природата не търпи абсолютно правите черти и ъгли и ги разрушава много по-бързо от формите, които тя самата е създала. В архитектурно отношение един кокоши крак е далеч по-съвършен от най-изящната йонийска колона, а пред простия житен клас трябва да се преклонят най-гордите кули, вдигнати от човешка ръка.
В края на градината белееше покривът на мраморна беседка. Запътих се нататък. До малкия фонтан в беседката Леопардовата Цецилия държеше своя хермелин, както е на портрета. И тази дама е будила любопитството ми и аз помислих, че ако Вещицата реши да ме запознае с всички отдавна измрели красавици, от които съм се възхищавал, това ще й струва доста труд. Помислих още, че ако и Цецилия поиска да ми говори за Леонардо да Винчи, ще заприличам на студент по история на изкуствата. Но Цецилия каза:
– Аз не го познавах много добре. Той ме рисува по поръчка и на сеансите винаги присъстваха слугите на моя любим, а пред слуги не е приятно да се говори. Обаче един от тези слуги…
И ми разказа една тъжна и безкрайно увлекателна история, в която един от слугите беше предрешен благородник от Братството на свети Вем. Членовете на това братство наказвали престъпниците, избегнали правосъдието.
Беше много интересно, но когато тя ми напомни, че вероятно вече ме чакат за вечеря, аз се сбогувах с чувството, с което човек излиза от музей. Забързах към вилата, като си казах:
«Само дано не ми натрапят за сътрапезник инквизитора на Ел Греко.»
– Не се безпокойте, не ви грози тая опасност — се обади Вещицата и се надигна от октопода-диван.
Тя беше в дрехите на мащехата на Снежанка. Гледали сте филма «Снежанка» на Уолт Дисни? Мащехата е покрита с черно кадифе от глава до пети, светлее само лицето й. И златната корона.
– Разходката из миналите векове не ви се понрави съвсем. А сантименталният пейзаж на стаята ви? Отегчава. Всеки човек се чувства добре само във времето си. А ние, вещиците — в бъдещето.
«Защо постоянно напомняте, че сте вещица?»
– Това бе в тон с вашите мисли. Вие живеехте с миналото. Видяхте, че то не е толкова привлекателно.
«Но откъде извадихте тези портретни дами? Или бях жертва на внушение?»
– Не. Дамите са истински. Доколкото истинска може да бъде една реставрирана икона. Аз реставрирам хора. Достатъчен ми е един добър портрет. Лицата на хората са пълно отражение на техните мисли. Ако някой греши при определянето на мислите според лицето, то за това не е виновно лицето, а неопитността на наблюдателя. Абсолютно неверен е изразът «ангелско лице, дяволско сърце». Просто наблюдателят се е излъгал от съразмерните черти и не е прочел уродливите мисли, които могат да се таят в някое ъгълче на окото или зад презрително стиснатите устни, или в деформираните уши. И тъй, аз вземам един не особено сполучлив човешки екземпляр, насаждам му мислите, които са присъщи на… Перикъл например, и неговото лице се изменя и добива чертите на Перикъл. И ако от някой престъпник, осъден на смърт, аз възпроизведа Джовани Бокачо и този нов Бокачо подари на човечеството своя нов «Декамерон», какво лошо има в това? На пръв поглед би трябвало и престъпникът, и човечеството да ми благодарят. Но не! Оказва се, че всеки човек, дори най-несъвършеният пропаднал тип, държи да е това, което е. И не желае да бъде подменен нито с Шекспир, нито с Айнщайн, нито даже с Хера Людовизи или Херкулес. И съм принудена да действам против волята им. Защото никоя наука не може без жертви. А моите жертви не са много и понякога, след като свърша опитите си, аз връщам обичайния им вид. Но и това не задоволява ревнивите ми съперници, които не могат да се примирят с това, че са по-неспособни от мен. И се стараят да ме обвържат с разни закони на хуманността, и то във век, в който същите тия учени глави помагаха на неуравновесени политици да преработват в сапун милиони човешки трупове. Излиза, че да превърнеш хора като Хари Бор в сапун е позволено, а да направиш от престъпника нов Якоб ван Хоф е противочовешко. Звучи парадоксално. Наистина, от промяната при експеримента моите «опитни зайчета» може би ще живеят по-малко, но аз съм убедена, че е по-добре да живееш една година като Емил Фишер, отколкото двадесет — като затворник или разносвач на разхладителни напитки.