«Това не е много окуражително за мен. В кого ли ще пожелае да ме превърне?»
– Не се плашете. Вас нямам намерение да преработвам. Достатъчни ми са вашите собствени красиви мисли. Съгласете се, че даже една вещица има нужда от някой човек с красиви мисли, който да й вдъхва увереност в доброто начало у хората.
Съвсем не твърдя, че предавам точно думите й. Нима човек може да улови хода на мислите у личност, която сама твърди, че е вещица? Аз подреждам думите според собствения си начин на мислене. Не ми се удава да възпроизвеждам главозамайващите скокове на фразите й, чиято логичност разбирах доста след произнасянето им. Беше ми нужно време, за да ги свържа и възприема.
Тази нощ за спалня ми бе отреден ъгъл край селска ограда. Трева по пода, три прецъфтели глухарчета — легло и фотьойли, и едно цъфнало — масата.
«Ще се чувствам като джуджето, което си е направило канапе от глухарче.»
– Нали като дете завиждахте на това джудже?
«Тя знае и това, което някога съм си мислил!»
– Всяка мисъл издълбава печата си върху лицето.
«А вие като заличавате белезите от мислите на своите „опитни зайчета“, не смятате ли, че изтривате и нещо, което никога не се е срещало в природата? И най-грубият и прост човек може поне веднъж да измисли нещо необикновено.»
– Аз усърдно търся за експериментите си хора, които никога не са измислили нещо оригинално, или такива, които и без това са осъдени на смърт. Тази, която превърнах в Цедилия, бе повехнала уличница, която се готвеше за самоубийство. Намирам, че постъпих хуманно, като се възползвах от нейния жив труп, вместо да го предоставя на земните червеи.
«А Лусинда?»
– Тя беше смъртно болна от рак.
«Нима смъртта може да се спре, ако на човек се насадят чужди мисли?»
– Както виждате! Истинската Лусинда не е боледувала от рак. Приемайки новия си вид, тялото на болната изхвърли неприсъщата за новата си форма болест.
«Но това са истински чудеса! Защо не ги направите достояние на хората?»
– Ха! Те толкова държат на своята «хуманност»! Лека нощ.
Мирисът на окосено сено ме приспа. Вероятно и това беше един от «парфюмите» на вещицата, за които ще спомена по-късно.
Събудих се, защото някой гъделичкаше носа ми със сламка. А този някой беше момиче в модни дрехи, с разпуснати коси и сандали. Трябваше да потрия очи, за да се уверя, че е самата Вещица.
– Ставайте! Днес имам почивен ден. Ще ходим на разходка.
Това бе най-веселият ден в живота ми. Скитахме из някакви гори, къпахме се, обядвахме и вечеряхме в някакви селски ресторантчета.
Тя се смееше, размахваше сандалите си, вдигаше прах с босите си крака и се подиграваше на моя «начин на живот».
– Възхитителна биография! Родителите ти те влачеха на безкрайните си турнета по света и те затваряха в хотелските стаи, за да свириш. След това започнаха твоите безкрайни турнета. Хотели, концерти, договори, кратки почивки и пак отначало. Роднините ти измряха, приятели не можа да намериш, тая особа, която се мъкне след теб в качеството си на официална приятелка, те продава от импресарио на импресарио, без ти да забележиш. И взема големи проценти, за да те склони да свириш на някой извънреден концерт. Ти минаваш за разсеян глупак, защото си изцяло погълнат от музиката. Но тя не ти е достатъчна. Другите музиканти по време на изпълнение мислят дали ще им излезе някой труден пасаж, как ще завършат фразата, а по-неподготвените — и с какъв пръст ще изсвирят даден тон. За теб музиката е средство за неизпитани преживявания. Нещо като опиум. Твоята неукротима фантазия прескача рамките на обикновеното музициране и те довежда до образно виждане. За теб гамите имат цветове, пиесите са наситени с видения. Ти се опияняваш от музиката и съзнанието ти създава нови светове, но те отлитат след свършването на творбата. А аз бих искала да останат. Да имат право на живот.