– Някои твърдят, че името му е било Батбаян или Бенеамин. Боян е народната транскрипция…
– Абе, Бояно, ти всъщност откъде си толкова подозрително образована? Какво си учила?
– Народно творчество и народопсихология в исторически план.
– Опа-ла! И колко време го учи?
– Девет семестъра плюс един — за дипломна работа.
– И си заряза специалността и се внедри в нашето семейство? С каква цел?
– Благородна. Такова семейство аз със свещ да диря — няма да открия. А работата ми е лека и приятна, и я върша ей тъй — между другото.
– Кое е другото?
– Спуканите канали на времето, откъдето изпадат чисти бисери. Можеш ли да си представиш какво записах тази сутрин, докато приготвях закуската? — и тя извади от дантелената си престилчица миниатюрна касета и я постави в нещо като видеофон.
Иззад рухнала стена се чу немощен старчески глас:
– Разбираш ли какво съкровище е това? — се извърна Бояна със светнали очи. — Просяци пеят неизвестна песен за цар Иван Шишман. Най-много — петнайсети век! Жалко, че не се виждат. Какви ли са облеклата им, какви ли са лицата им?
– Че защо не си ги зафиксирала откъм другата страна? — наивно попита Мария.
– Ох, какиното, малкото! Не съобразяваш ли, че това са случайни отломки?
– Добре, че мама не е тук. Щеше да обяви твоите канали за колектори.
– Няма да се засегна. Ти не би ли влязла в колектор, ако знаеш, че на дъното му има рядка скъпоценност?
– Не.
– Аз пък бих се натопила в най-мръсната тиня, за да извадя жезъла на цар Калоян или едничка страница от Йоан Екзарх.
– Ами топи се, щом ти харесва. Но засега да изпълним бойното поръчение — да изметем чортелеците.
– Не се престаравай. Имам идея — намигна Бояна. — Само трябва да оставим тук госпожа Писанска, за да не й навредим.
– Ха! Загрижила се! — изсумтя Маца и скочи от рамото на Мария. — И без това си имам работа — и тя се насочи към аквариума.
– Какво ще правиш там? — се заинтересува Мария.
– Ще плаша рибките.
– Хубава работа!
– Че що? Да не е лоша? — отвърна Маца и облещи очи срещу безгрижните рибки.
Бояна подръпна малката Матева:
– Остави я. Нищо няма да им направи. Тръгвай, докато не се е появила майка ти.
– И на нея ли ще й навредим? — заяде се Мария.
– Ще дойде с нас, обзалагам се, и ще си провали репетицията.
И двете момичета заизкачваха стълбите към тавана.
– Лошо я познаваш мама. Тя никога няма да си отложи ангажиментите, дори ако тук нахлуе армия от марсианци.
Бояна отвори вратата на тавана. А там, под средния прозорец, стоеше Марта, хванала две захлупени решета, между които се блъскаше нещо и пищеше:
– Отсам решето, оттам решето. Излаз няма. Човеко, пусни ме, ще те позлатя.
Бояна сне окачения на стената сърп и се разбърза към Марта. А тя викна:
– Не! Ще го умрелиш! А то ми е едно мъничко, живичко чортелече.
– Какво ще го правите, госпожо?
– Ще му се радвам. Толкова е симпатично! Прилича на съселче — и тя издекламира:
Двете момичета смаяни отпуснаха ръце.
– А репетицията? — напомни Мария.
– Какво й е на репетицията? И без това тръгвам — и Марта понесе захлупените едно в друго решета.
След нея се зачу нещо като мише цвъртене:
– Човеко, човеко, къде носиш детето?
– В операта. Там се чувства вопиюща нужда от чортелеци, които да яздят пътуващите диригенти, да наплюват обувките на смотаните балерини и да гъделичкат дебелите певци, та дано поотслабнат.
– Ами ние…
– Какво вие? Последвайте детенцето. Аз пред вас, вие — по мене, по мене… та в операта. Дори ще ви извозя, ако обещаете да не бърникате из колата на Матьо.
– Обещаваме, обещаваме — отчаяно писнаха гласчетата.
– Тогава — напред!
И тя запя: „Напред, напред, за смелите няма предели“.
Матев закъсня и се наложи чортелеците да бъдат превозени до операта с такси. Мина без инциденти. Само дето шофьорът се дивеше за какво й са на тази елегантна дама тези захлупени цигански решета, но и той намери обяснение: „Сигурно им трябват за реквизит в някоя опера“.