Повикаха такси.
Матев не пожела да ги изпрати до аерогарата, само много тъжно се сбогува с дъщеря си, целува я дълго и като никога я нарече „мъничкото ми, жълтичкото патенце на татко“…
Това, кой знае защо, ядоса Марта:
– Моля ти се, не се разкисвай! Тръгнали сме за Норвегия и още не знам закъде си, а не… за оня свят.
Вместо да отвърне нещо в тоя тон, Матев с примирение и нежност целуна Марта така, като че ли наистина я изпращаше „не знам къде си“ и дори „на оня свят“.
В това Марта не видя нищо добро. Напротив, като че ли някакво студено зрънце пропълзя през гърлото й и заседна малко под гърдите.
Но, вярна на себе си, Марта отпъди лошото чувство, хвана сина си за косата, млясна го по носа и зад лявото ухо и заповяда на шофьора:
– Карай, момче!
Момчето ги закара до аерогарата, самолетът — до Норвегия, Марта отново доведе до екстаз публиката, събрана от цял свят, и нямаше нужда малката Матева да знае норвежки, за да разбере, че всички тези хора са готови да носят майка й на ръце поне до утре сутринта.
Малката Матева ужасно се гордееше с майка си. На вечерите след спектаклите не можеше да се храни спокойно — постоянно следеше да не би някой да погледне майка й без възторжен блясък в очите.
И затова много се засегна от отношението на някаква млада жена, която разглеждаше Марта равнодушно и твърде изпитателно, заслонена от листата на огромен филодендрон.
Малката Матева единствена от присъстващите обърна внимание на тая самотна красавица, избрала за себе си най-закътаната маса.
Момиченцето се обиди заради майка си и намери обяснение като за себе си:
„Сигурно се мисли за по-хубава от мама. Гъска!“
Красавицата се усмихна, без да погледне към детето. Усмихна се някак тъжно, с превъзходство, като че ли знаеше нещо, което никой друг не знае.
На следващата сутрин сред пътниците в самолета, който вече летеше над океана, малката Матева забеляза същата красавица. Беше в салона, където се прожектираха детски филми. Е, може би й се е случило да лети заедно с Матеви, но защо й трябваше да стои в тоя салон, дето имаше само двама представители на уважаемите възрастни жители на планетата: Марта Матева и… точно тази дама.
На всичко отгоре с нея нямаше никакво дете. Тя си седеше сама най-отзад, смучеше със сламка нещо от висока чаша и не вземаше участие в избора на филми, където Марта Матева беше в стихията си. Благодарение на нея децата, всички до едно, бяха доволни, гледаха, смееха се, задаваха й въпроси, от отговорите на Марта им ставаше още по-весело и те ядяха закуските си, замерваха се с топчета от станиол и идваха поред да се погалят в ръцете на тая най-прекрасна леличка.
В антрактите Марта устройваше за всеобщо задоволство разни весели игри… и така… незабелязано летяха… и часовете… и самолетът… и когато стюардесата съобщи с безгрижен глас:
– Е, сега, дами и господа, моля, затегнете коланите… Позволяваме си тая шега, защото летим над прословутия Бермудски триъгълник. Разбира се, нищо тревожно няма в това, но нали и журналистите трябва да живеят — нужни са им сензации… — и игривият глас на стюардесата започна да забавлява пътниците с данни за сигурността на полетите и за измислиците на разни журналисти.
Марта се прозя. Децата — също. Марта каза:
– Тук нали няма дами и господа? Нали всички сме си наши?
И децата от различните страни и националности потвърдиха:
– Да, Марта, всички сме си наши.
– Тогава да си продължим забавленията.
И те ги продължиха с още по-голям ентусиазъм.
Единствено дамата с високата чаша и сламката погледна някак над главите на всички… но ако се отегчаваше… кой би могъл да я задържи тук?
Внезапно веселият глас на стюардесата се пречупи. Заплашителна тишина наля самолета и всред нея, като в пуста пещера, прозвуча шепот на мъж, поразен от безнадеждност:
– Бялата водна бездна!
Децата застинаха и преди да писнат, впериха отчаяни очи в Марта.
Тя сякаш искаше да защити всички тези скупчени около нея малки същества. Чувстваше, че става нещо неотвратимо, с което е безсилна да се справи. Спомни си последното съобщение на изчезналия преди време японски самолет: „Уредите не се подчиняват. Под нас е бялата водна бездна“.
Гласът й пресекна от вълнение, но тя намери кураж да каже:
– Е, кротко де! Елате всички до мен. Няма да си разваляме играта заради прищевките на възрастните.