– Ту ми приказвате за часове, ту — за дни и… как да ви вярвам?
– Защо да не ми вярвате? — се учуди извънмерно „Катерина“. — Нали заявихте, че знаете историята на Стогодишната война? Знаете, че всичко вече се е случило, а случилото се е невъзвратимо. Да ви обяснявам ли сега какво е „случило се“ и разликата…
– Е, е! — спря я Марта. — Хайде не ми обяснявайте чак толкова! Кажете къде ще спим и с какво да си нахраня детенцето.
„Катерина“ отбеляза с удоволствие:
– Разбрана жена сте вие — и зашета из параклиса.
Някакъв пюпитър за поддържане на дебели книги се превърна в масичка, черковните тронове — в почти удобни столове, а двата калаени канделабра бяха разтеглени и им бе придадена форма на блюда. Блюдата се отрупаха с плодовете на бъдещето, а от потира за причастие преливаше питие с непознат вкус, което особено хареса на Марта и тя се заинтересува как се приготвя, но дамата отвърна, че трябва да спят.
Малката Матева бе настанена в люлка, измайсторена от светлееща топла материя. „Катерина“ и „Маргарита“ заеха двете противоположни ниши до олтара, за постелки и завивки им послужи същата светла материя, която дамата вадеше от някакви кутии, прилични на пудриери.
Когато се събудиха сутринта…
Но сутрин ли беше?
Слънцето потъваше на запад, от възвишението слизаше Жана със стадото си, а Мария беше изчезнала някъде и на тревожния вик на майка си отвърна:
– Намери ме, де!
След това се показа от олтара в не толкова блестящ вид, какъвто трябва да има едно ангелче.
Поотупаха я от праха и посрещнаха пастирката с небесните си гласове.
Внушаваха й, че тя е избраната, че начаса трябва да остави своите овчици, за да спаси Франция.
Девойката тихо отвърна:
– Но аз нямам ни доспехи, ни оръжие.
На това място „ангелчето“ трябваше да изпее: „Оръжие ще ти бъде Божието слово“. Но малката Матева излезе напред, хвана ръката на пастирката и провъзгласи:
– Аз ще ти дам — и я поведе към олтара.
А там лежеше меч.
Девойката коленичи и пое меча, озарена от вяра. „Катерина“, за да поправи непредвидения ход в либретото, допълни:
– Свети Михаил ти праща тоя меч. Воювай смело!
Малката Матева, осъзнала своята важност и това, че няма как да я накажат, продължи да своеволничи:
– Само гледай да не порежеш някой добър човек.
„Катерина“, ядосана, че няма как да укроти момиченцето, се задоволи с пояснението:
– За светата правда ти се дава тоя меч.
А малката Мария с особено удоволствие противопостави на тържествения тон на дамата своето детско виждане по въпроса:
– Ти и да мразиш някого, виж да не го убиеш несправедливо.
Тук Марта наруши своето необичайно дълго мълчание:
– Девойко, избрана не за да служиш на омразата, а на свободата и любовта към угнетените, ти си крехка и слаба, но силата на твоята любов и твоята вяра ще вдигнат Франция. И затова не се бави. Колкото по-скоро потеглиш в бой, толкова по-рано ще затихнат стоновете на твоята страдаща родина.
Жана се изправи и вдигнала меча на рамо като пастирска тояга, тръгна към своята славна и страшна участ.
Марта докопа ушенцето на дъщеря си, внимателно го подържа и запита:
– А ти отде извади тоя меч и защо се месиш без покана?
Дъщеря й отвърна с възмущение:
– Най-напред спите, спите, човек се чуди какво да прави, тършува из черквата и си намира разни неща. После приказвате, приказвате и пращате хубавото момиче самò да си търси оръжие, пък оръжието лежи в олтара.
Дамата уморено кимна:
– Да. Зная. Но не ми дойде наум такова решение на въпроса. Рицарят, съградил параклиса, е оставил меча си в олтара, преди да стане отшелник. Не мислех, че един предмет ще окаже по-голямо въздействие от грижливо подготвените думи.
– Човек предполага. Господ разполага — съвсем в стила на епохата се произнесе Марта. — А сега?
– Нашата мисия е свършена. Оттук нататък ще я покровителства „свети Доминик“.
– И тя напразно ще вика от кладата „Света Катерина, света Маргарита!“ — скръбно напомни Марта. — И ще се чувства изоставена и от своя крал, и от небето.