– Хм, хм — печално поклати глава Матев. — И вие се стремите да го откриете?
– Да, разбира се. И на стъклар се направих, и на водопроводчик… завербувах преданата ви прислужница, моля, не мислете за нея нищо лошо…
– Толкова труд и защо? — въздъхна Матев. — Да бяхте ме попитали. Веднага щях да ви осведомя, че „апаратът“ и „силовото поле“ се намират в главата на моята мила Мартичка. Не ме гледайте като удавник, това е установено не само от разни чуждопланетници, екстрасенси, психотроници, ясновидци и тем подобни, но и от самата госпожица Вещица, понастоящем госпожа V. А въпросната госпожа навярно си го е доказала по научен и експериментален път.
Константин Евр доста дълго размишляваше, преди да каже:
– Има ли някаква възможност да ме допуснете до вашата съпруга?
– В какъв смисъл? — се наежи Матев.
– Бих искал да се запозная с този уникален „апарат“ или „силово поле“.
– Това не мога да ви обещая. Жена ми е своенравна до… до безподобие. Мога да ви предложа бегло осведомяване по въпроса, ако имате търпение да прочетете и тази новела…
И хитро усмихнат, Матев вежливо разтвори книгата и намери:
IV. Романс за Леонардо
„За хората няма нищо невъзможно.“
Дон Леонардо взе шпагата си и пое по измамните пътища на нощта.
Звезден звън заливаше Андалусия. Небесните светилници изгаряха от зноя и падаха от разтопеното небе.
Дон Леонардо развя плащ, слугите го последваха, по-черни от сянката му.
Дон Леонардо влачи сенките си край крепостните зидове, край Мавърската кула. А там напечените камъни и през нощта излъчват дъх на карамфил, смола и мента, защото привечер край тях премина със свитата си доня Бланка и факлоносците оттук започнаха да палят факлите си…
– Матьо, ти да не си преминал от фантастични към исторически романи? — без любопитство попита Марта Матева.
– Не ти ли се слуша? — с неудоволствие прекъсна четенето Матев.
– А, не. Една любяща съпруга какво ли не може да изтърпи? Дай да видим докъде ще стигнеш.
Матев остави листовете и загледа жена си изпитателно:
– Няма ли да демонстрираш невероятната си проницателност и да ми съобщиш още сега какъв ще бъде развоят на събитията и краят на разказа?
– Днес мозъкът ми не работи — се оплака Марта. — Но… ако си захванал роман за онзи загадъчен рицар Алонсо де Охеда, когото, не знам защо, искат да изкарат от български произход…
– Защо „искат да изкарат“? Ами ако наистина е бил българинът Драган от Охрид, както твърдят някои историци?
– Мисля, че България има достатъчно велики люде, с които да се гордее. Мисля, че България няма защо да държи толкова на тоя Драган, щом той сам се е представял за испанец.
– Е, е, моля ти се! — възпротиви се Матев.
Марта не благоволи дори да го погледне. Тя не прекъсна размишленията си.
– Защо те занимава Алонсо де Охеда, ведно с дон Леонардо и звездния звън на шпагата му? Искаш да внесеш национален акцент в съчинението си? Я, моля ти се, откажи се. Омръзна ми из всички значителни събития, изобразени в исторически романи, да се мотае и по някой българин за колорит. Твърдо съм убедена, че ако български писател реши да изографиса Хамураби или Рамзес II, непременно измежду съветниците им ще се открои някой безумно доблестен българин.