– Много лошо мнение имаш ти за нас, писателите — мрачно измърмори Матев.
– Че поправете ми го! — предизвикателно заяви Марта. — Гледам ви — хиляда, две хиляди души писатели станахте, пък колко книги сте написали? Всеки по един „Тарас Булба“ да беше измайсторил, знаеш ли каква литература щеше да е тая, българската?
Изражението на Матев бе такова, че Марта го съжали и продължи:
– Леонардо… Той, разбира се, е влюбен в доня Бланка. Тя също го обича, но е толкова високопоставена, че не може да си позволи да мисли за него. Въпреки това мисли. Я слушай, тя да не е вдовица на някой гранд?
– Не. Сестра. От втори брак на баща му. И брат й я изпратил в манастир, за да не му се меси в наследствата. Да, но го убили. Тогава сестрата излязла от манастира, нали някой трябва да наследи високата титла и името на рода. А тоя род е толкова важен, че предава името си и по женска линия.
– Чудесно. Предвиждам, че ще забъркаш нещо като супа от киселец, канела, хрян и алабаш.
Матев присви устни с отвращение. Но той беше храбър човек. Бе чувал и по-отчайващи реплики. Оттегли се в кабинета си и се закани наум.
Марта викна след него:
– Матьо, искаш ли да ти донеса от Испания нещо много необичайно, нещо такова, че и насън да не можеш да го измислиш?
– Искам — изръмжа Матьо и запуши ушите си с восъчни тапи, защото много добре знаеше: след минути в къщата ще вилнее тайфун — Марта ще стяга багажа си, ще целува децата, ще напътства прислужницата и ще разпитва по телефона всичките си приятелки какво да им донесе от Испания.
След няколко часа тайфунът се насочи към Иберийския полуостров.
Децата заспаха.
Часовникът строго посочи полунощ, а иззад сянката на огромния аспарагус излезе дребен мъж с дръзко лице, облечен в рицарски доспехи, и неприятно втренчи очи. Той застана пред Матев и изрече с достойнство:
– Не се отказвайте от мен, сеньор Матео. Дали съм бил българин или испанец — все едно е. Нали спомогнах за откриването на Новия свят? Нали живях по-славно от кралете и от църковните князе, защото животът се мери не с дните, а с деянията. Добри или зли, аз извърших много дела, сеньор Матео.
– Да, зная — примирено каза Матев. — Искам да ви направя съперник на дон Леонардо. Мисля, че доня Бланка заслужава да има и вас между обожателите си.
– В заблуда сте, сеньор Матео. Вие, живите, смесвате миналото. Тринайсет изживени от вас години са дълъг срок, а тринайсет годни от отминал век — нищо. Тогава знайте: доня Бланка лежеше от тринайсет години в гробницата, когато аз видях портрета й. Един италианец беше я изписал всред кринове. Аз помолих най-благочестивия художник да огради главата й с ореол и тя се превърна в „Мадоната всред криновете“. Наистина аз се влюбих в тоя образ… до времето, когато срещнах вашата съпруга доня Марта.
Матев изпусна чашата си, зеленикавият испански ликьор заля листовете по писалището му и плъзна към магнетофона.
„Добре съм се напил, щом почнах да измислям разни нелепости“ — помисли Матев.
А гостът продължи без ни най-малко притеснение:
– С какво ви смутих, сеньор? Аз говоря най-почтено и почтително за чувствата си.
„При препиване, доколкото знам, хората почват да виждат мишки или хлебарки. Какъв е тоя нов модел халюцинация?“ — бистреше мозъка си Матев.
– Не съм халюцинация — обидено заяви рицарят. — Проверете — магнетофонът записва нашия разговор.
– А какво сте тогава? — със сетни сили попита Матев.
– Останка — тъжно каза рицарят. — Живея с последния си образ, а вече трябва да приема друг. Време е да се намеся в някои събития, а тоя ми вид е неподходящ за днешния век. Надявам се на вас. Помислете как трябва да изглеждам като съвременен човек.
Гласът на рицаря прозвуча заповеднически. Матев се примири с положението и отвърна:
– Аз съм един напълно съвременен човек. Ако искате, приличайте на мен.
Рицарят бавно поклати глава:
– Вие не ми харесвате достатъчно. Освен това ние, потомците на Лемурия, не можем да имаме вашия ръст.
– Извинете, нещо ми се вие свят — подпря главата си Матев, вдъхна дълбоко въздух, разтърка вратните си жили и чак тогава намери смелост да продължи: — Споменахте за някаква Лемурия…
– "Някаква"? — иронично вдигна вежди рицарят, който бе почнал да се променя.
Изчезнаха доспехите му, старинната прическа, надменният израз. Сега във фотьойла пред Матев седеше мъж в моден синкаво-бял костюм, малко нещо отегчен и с вид на човек, комуто предстои труден разговор. Господинът поиска чашка ликьор, помириса я само и започна: