– Свидетелствата за нас се пазят в най-дълбока тайна. Не повече от трима души на планетата могат да ни срещат. На вас се падна рядка чест. А за да не ми задавате постоянно въпроси, ще ви изложа историята отначало. Ако междувременно самочувствието ви на представител на днешната цивилизация се накърни, моля, уведомете ме. Вие, днешните, сте самоуверени и мислите, че светът започва от вас, искам да кажа, от времето, което ви е известно. А света го започнахме ние, лемурийците, преди два цикъла.
Понеже Матев триеше клепач и цялото му същество излъчваше недоумение, гостът поясни:
– Един цикъл трае около дванайсет хиляди години.
– Искате да кажете, че вие съществувате оттогава? — се сепна Матев.
– В понятието „съществуване“ вие влагате друг смисъл. Когато нашият континент се превърна от материя в енергия, не всички от нас успяха да запазят своята цялост…
„Дали да взема хапче за сън или един студен душ?“ — силно отпаднал се двоумеше Матев.
– Никога не пийте подсладени питиета — посъветва го гостът. — Не сте жена! И не мислете за себе си. Неучтиво е.
– А какво да мисля? — съвсем слисан се обади Матев. Усетил бе, че някаква чужда воля си играе с него.
Гостът възседна облегалката на креслото, потупа я, като че е шия на кон, и предложи:
– Първо ще ви помогна да допишете разказа си, след това ще последвам доня Марта…
– Моля да не се занимавате с жена ми! — изведнъж се разсъни Матев. — А също така нямам нужда от помощ. Каквото съм замислил, ще го напиша сам…
– Хайде, хайде — снизходително го погледна гостът. — Пишете, докато не е отминало времето, което ви е донесло тези мисли. Пропуснатото не може да се хване втори път. Пишете: „Дон Леонардо измъкна от ножницата кастилската си кама, пъхна острието в разтрога между зидовете и с много внимание и нежност измъкна обвита в тънък плат бележка. Поиска да запалят свещ, отдалечи се от хората си, с трескави пръсти оглади хартията и се взря в думите: «След полунощ, в черквата край манастира на Белите сестри».
Черквата на Белите сестри тънеше в мрак. Дон Леонардо мина откъм входа за семейните параклиси. Посрещна го мъж с расо и качулка и го въведе в тъмната черква. В един от параклисите трепкаше кандило. Доня Бланка отвори решетъчната портичка, бавно протегна ръцете си към Леонардо. Той коленичи, притисна към тях челото и устните си… и в тоя миг доня Бланка изохка и падна върху рамото му. Леонардо с мъка успя да я задържи и докато се опитваше да се изправи, се чуха викове:
– Убийство!
– Оскверниха Божия храм!
– Смърт за убиеца!
Десетина мъже със запалени факли прогониха мрака и наобиколиха поразения Леонардо. На светлината той видя кинжал, забит в гърдите на доня Бланка, и чу думите, които тя успя да прошепне:
– Бягай, любими, предали са ме!
Объркан, той още не осъзнаваше какво се бе случило. Чак след като стражата го отведе в тъмницата, в дългите самотни размисли разбра, че е жертва на коварно подготвено престъпление. Убиецът на доня Бланка се беше приближил безшумно зад гърба му, беше нанесъл удара си над наведената му глава и беше се развикал заедно с другите подсторени лица.
Дон Леонардо бе обвинен, че воден от низка страст, е примамил доня Бланка на среднощна среща, а когато тя отхвърлила с негодувание нечестивите му речи и дела, той е пронизал сърцето й.
В килията, премазан от горещия сумрак, от нетърпима скръб и тежко обвинение, дон Леонардо молеше Мадоната да прекрати страданията му. Тъмничарят идваше при него призори, за да му даде хляб и вода и да му напомни, че непрестанно трябва да се моли.
Дон Леонардо поиска да му дадат Светото писание, за да може да проясни мислите си.
Дадоха му семейното евангелие и това бе голяма милост. Явно някой се застъпваше пред строгия съд или нечия съвест се отвращаваше от подготвяното несправедливо наказание.
Тринадесет дълги години прехвърли дон Леонардо над страниците на Стария и Новия Завет, докато усети, че времето в тъмницата се изнизва безследно, дните дотолкова си приличат, че се смесват в един… и за да задържи сенките на своите окаяни дни, той се реши да оскверни белите полета на Светата книга с тъжните си заключения, а после захвана да си измисля един нов свят. И стана чудо: в най-бездънните нощи той ясно почувства присъствието на неизвестния свят. Виждаше безбрежни равнини, където се гонеха ветрове и стада бизони, тъмнолики хора, облечени в ярки облекла, с корони от пера на вълшебни птици, каменни градове в подножията на белоглави планини, салове, натоварени с плодове и цветя, злато, злато, много злато… и свобода…“