Народът ревна, знатните се изправиха, архиепископът заслони с ръкавица очите си, за да разгледа по-добре дръзката жена, която бе се позовала на обичай, забравен от триста години.
Един дребничък монах се наведе и му прошепна:
– Не гневете простолюдието, Ваше Високопреосвещенство. Дарете тоя живот и заточете Леонардо заедно с дамата му някъде накрай света.
Архиепископът се посъветва шепнешком с херцога, изрече думи за помилване и повика Леонардо и жената в бяло:
– Преди да заповядам да ви венчаят, длъжен съм да видя коя сте вие, сеньора, и да чуя името ви.
Жената отметна воала и небесният й глас отекна над смълчания площад:
– Аз съм доня Марта, дъщеря на дон Пабло и внучка на дон Матео от Боголонта.
– Какво приказвате! — скочи Матев.
– А не е ли точно така? Прадедите на вашата уважаема съпруга не произлизат ли от селището Боголонта, близо до град Ловеч?
– Но какво общо има Марта с този дон Леонардо и някаква си Боголонта?
– Просто… не беше нужно доня Марта да се представя с лъжливо име. Нейният благороден произход е вън от всякакво съмнение…
– Нека си е благородна колкото си ще, но защо я месите в тая неправдоподобност?
– За да спаси дон Леонардо, естествено.
– Аз ще полудея, може и да ви удуша, после… нека става каквото ще!
– Нито ще полудеете, нито ще ме удушите и всичко вече е станало. Аз само ви осведомявам.
Тая наглост сякаш вледени Матев.
Нощният гост вдигна рамене с неясно извинение:
– Нищо лошо не се е случило с вашата съпруга. И нима не е похвално да спасиш един невинно осъден? След венчавката извършена набързо, доня Марта и дон Леонардо потеглиха към „края на света“, а някъде по пътя невестата изчезна. Отвлече я един дребен на ръст рицар, никой не успя да улови следите му и той я заведе… в странноприемница „Хилан“, апартамент номер шест. Ето тук е телефонният номер. Може да й се обадите, ако желаете — и той подаде на Матев луксозна хотелска картичка.
Матев набра номера съвсем машинално и се изненада, когато Мартиният глас каза:
– И ти ли си буден? Абе, аз си бях легнала, дори позаспах за малко, но се разсънувах и се събудих, та да си за помня съня. Като си дойда, ще ти го разправя. Много приключенски сън излезе. Сега… ще хапна една праскова и пак ще спя. Репетицията ми е утре в десет. След представлението ще ти се обадя. Хайде, лека нощ.
– Тя, разбира се, е сънувала това, което вие ми говорехте — се обърна Матев към тъй наречения дон Алонсо де Охеда.
– Само малка част — там, където се вмъква в действието. Но това е много съществен момент. Още щом видях доня Марта в ролята на света Маргарита, се спрях на нея.
– Извинете, аз положих много усилия да ви възприема като нещо реално. А вие говорите за абсурдните фантазии, които жена ми довлече от Бермудския триъгълник.
– Само не ме бъркайте с онези непоправими нахалници от бъдещето, сеньор Матео. Аз идвам от миналото, имам необозрим опит, действам винаги в полза на човечеството, а онези, от бъдещето, често провалят добрите ми планове, предизвикват бедствия чрез необмислените си постъпки и добре поне, че имат определена зона на влияние, иначе ще объркат генерално хода на събитията и ще прекроят историята според прищевките си. Аз и моите събратя — синовете и дъщерите на Лемурия — вземаме същества от бъдещето само в краен случай, използваме ги точно на мястото, където е станало събитието, и не им вредим…
– Не им вредите! Оженихте жена ми за някакъв си отдавна умрял дон Леонардо!
– Бракът им е недействителен. Делят ги векове — успокои го нощният гост. — Освен това вие сте атеист. Е, ако бяхте верующ католик, бихте могли да протестирате по понятни съображения.
– И ще бъдат ли взети под внимание протестите ми?– стана язвителен Матев.
– За съжаление — не. Особената същност на вашата съпруга й позволява да попада в най-необичайни ситуации, а това не е случайно и не трябва да остане неизползвано. Мога само да ви уверя, че целостта й няма да бъде нарушена. Вие сте щастлив човек, сеньор Матео, притежавате жена, за която толкова възвишени души мечтаят. Как мислите? Лесно ли му беше на бедния Леонардо да се прости и с тоя блян — доня Марта? И няма ли да се заинтересувате как преживя той обруления си живот?
– Навярно е имало защо да живее, щом се е налагало Марта да го спасява — каза уморено Матев.