Нощният гост доби тържествен вид, дори като че ли се поизчерви от гордост:
– Да, дон Матео. След като загуби и доня Марта, Леонардо стана моряк. Искаше да се махне по-далече от проклетата земя, по която никнеха тръните на неговото злощастие. И го помами зелената игра на водата и бягащият хоризонт. А нощем, всред писъка на вятъра, който се провира между въжетата, дочуваше непознати гласове на мургави хора в пъстри облекла, с корони от пера… привиждаха му се обгърнати в сребърна мъгла брегове… Понякога той разказваше на по-трезвите моряци за своите миражи. Говореше красиво и уверено. И мъжете, които обичат да се замислят, се вслушваха в думите му. Веднъж един от тези негови другари доведе в кръчмата на Брабантеца самия Кристофоро Колон, когото някои наричаха Колумб…
– А, не! Ако почнете да твърдите, че без намесата на моята Марта и Христофор Колумб нямаше да тръгне към Новия свят…
Нощният гост видимо посърна:
– Какви невежи хора разполагат днес с планетата! Те не само не знаят откъде идат и къде отиват, не помнят прародителите си… но дори не искат да разучат истинския ход на събитията и от цялата верига виждат само скъпоценните камъни, най-едрите халки или пък запояванията, направени от майстора. Веригата, която върви през времето, е неравна и брънките й са от злато и от мед, от най-редки и здрави метали, а някъде е скърпена и с ръждива тел. Случва се голямата стоманена халка да се крепи на тъничък волфрамов косъм. Но него вие не забелязвате. Вие казвате: „Велик е този мъж“. А как е станал велик? Никой не помни, че ученият се е заловил с науката си само за да докаже на своя изкуфял даскал, че бедните деца са по-способни от богаташките синове. А онзи военачалник, който размести граници и народи? Ако не беше срещнал сляпа просякиня, която му предсказа славно бъдеще, стига той да захвърли заровете? (А просякинята, както повечето слепи хора, имаше изострен слух и беше чула как тракат заровете в джоба на жакета му и от добро сърце бе пожелала да го отклони от хазарта.) Какво страшно множество са малките неща, които крепят или събарят великите…
– Не се ли увличате? — предпазливо го прекъсна Матев.
Гостът погледна палеца на лявата си ръка и каза:
– О, имам още малко време. Ще ви възнаградя за търпението. Ще ви доразкажа края. В кръчмата на Брабантеца двамата мъже говориха до късно. През следващите дни продължиха разговорите си и… много щеше да продължи тая размяна на думи, ако не се беше намесил дръзкият рицар на Мадоната, дон Алонсо де Охеда. Роден през 1470 година в…
– Е, знам, знам! В Куенка. Не в Охрид! В Куенка! Така пише в енциклопедията. Само че на мен ми беше нужен тоя образ — български болярин, прогонен от турците, отчаяно смел, защото отчаянието е родило смелостта му… Хора, на които може да се вярва, свидетелстват, че винаги е носил икона в кожена торба. Това не е прието при католиците…
– Не съм и помислил да ставам католик — пренебрежително съобщи бившият дон Алонсо де Охеда. — Ние, лемурийците, сме чужди на всякакви религии. Ние само помагаме внимателно. Елегантно! Ненатрапчиво! Не като онези от бъдещето.
Матев глътна наведнъж алкохола от чашата си и обяви:
– Вие сте едни… и от миналото, и от бъдещето… все гледате да експлоатирате моята бедна Мартичка!
– Но важно е как го правим — възрази лемуриецът. — Едно е да отвлечеш самолет, друго — да материализираш съня на една прекрасна чувствителна дама.
– Излиза, че сте крадци на сънища!
– На внушени от нас сънища! — натърти лемуриецът. — И пак от нас — материализирани и проектирани в други времена.
– А къде ви е ненатрапчивостта, когато дори и в сънищата се месите, в най-съкровената дейност на човешкия ум? — възропта Матев.
– Сънищата и без това съществуват в материалния свят, само че вашата цивилизация още не се е научила да използва огромните запаси от натрупани сънища. Е, ние поразчистваме най-уродливите и опасните, но… защо да не се възползваме от нещо, което способства за развитието на човечеството?
Матев изпи още една чаша и се усети отмалял и безпомощен.
– Любезни господине, аз исках да напиша един мирен и трогателен разказ. Вие ми объркахте плановете и вместо това…
– Дадох нови насоки на вашето мислене — заяви лемуриецът. — Ще трябва дори да ми благодарите.
– За цялата тая „супа от алабаш и киселец с канела“, както каза жена ми? А може ли да ми посочите логическите връзки? Защо му е на Колумб тоя Леонардо, след като и вие възнамерявате да се появите като Алонсо де Охеда?