– Защото хората трябва сами да сътворяват своята история! Ние, лемурийците, само внимаваме да не се случи нещо непоправимо във важен за човечеството момент и да се скъси вашият цикъл или цивилизацията ви да преустанови своя възход. И се явих аз, под името на дон Алонсо де Охеда. Истинският дон Алонсо бе загинал при корабокрушение. Той беше добър мореплавател, но му липсваше ожесточение. Това рядко качество взех от болярина Драган от Охрид, посечен в бой с турците. И двамата мъже ми бяха по мярка и аз имах удоволствието да действам от тяхно име и с тяхното право. И тъй като сеньор Кристофоро Колон бе един решителен, но и разсъдлив човек, той се нуждаеше от подтика на моята дързост, от моята опитност, а също така от чистите стремежи, от приказните видения на дон Леонардо…
– И най-вече — от своята гениална предвидливост — реши да напомни Матев.
– Защо ми натрапвате всеизвестни истини? — се възмути гостът и като че ли се обиди. — На мен вече не ми е интересно да стоя при вас. Благодаря ви, че ми придадохте по-съвременен вид, но не аз ще се възползвам от това, а пак — вие. Леко ви утро! И запомнете тая нощ. Може да се окаже от съществена важност за човечеството, защото то пак стои пред Великото Неизвестно. — И лемуриецът се пъхна под килима.
Матев със страх наблюдаваше как очертанията на тялото под тъканта изтъняваха, докато килимът легна на пода. Матев предпазливо го повдигна. Настилката под него още пазеше синкава сянка, която бързо изчезна.
Матев си рече:
– Аз май наистина се напих — и легна да спи.
Събудиха го предпазливо чак на обяд.
Той се нахрани разсеяно и пак легна да спи. Децата недоволно се изнизаха да играят. Баща им беше обещал да ги води на цирк, а вместо това…
Е, вместо на следобедно представление, той ги заведе на вечерно, като пресече протестите на прислужницата и остави след това децата да играят до късна нощ.
Матев като че се боеше да остане сам и буден.
Но вечерта бе спокойна. Телевизорът забавляваше добре стопанина си, а известно е, че пред включен телевизор чудеса не се извършват.
На другия ден следобед Марта долетя. Нацелува всички подред, разхвърли куфарите, извади подаръците, покани приятелките си да ги получат и чак след вечеря се сети за търпеливия си съпруг. Разказа му за успехите си, за сутрешната разходка из старата Мавърска крепост и с тайнствен глас попита:
– А ще познаеш ли какво донесох за теб?
Матев си позволи да бъде ревнив и саркастичен:
– Покана за дуел. От някой нов обожател.
Марта се престори на засегната:
– Аз живея толкова благопристойно! Аз му нося толкова благочестив подарък! И каква благодарност получавам?
С обиден вид измъкна от голямата си тоалетна чанта обемист пакет, обвит в потъмнял брокат, и го подаде на мъжа си.
Матев разгърна старинната обвивка и откри обковано със сребро евангелие. Докато той криеше чрез мълчание почудата си, Марта с превъзходство каза:
– Такъв подарък не всеки може да получи: ръкопис от петнайсети век с приписки по полетата. Даде ми го настоятелят на катедралата, където след представлението отидох, за да пея посред нощ на най-важните хора на света.
– Какво значи „най-важните“? — със съмнение запита Матев. — Има най-различни важни хора.
– И аз съм важна. И ти си важен — успокои го Марта. — Но това са хората, които се бяха събрали да решават бъдещето на планетата, а може би и на Слънчевата система. И след заседанията те не пожелаха да ознаменуват своето съгласие с някакъв ординерен прием или банкет, а със среднощен концерт в катедралата, където аз пях „Алилуя“ от Моцарт, две арии от Хендел, две — от Перголези и въобще… деветдесет минути програма със забрана да се аплодира. Можеш ли да си представиш какво напрежение!
– Е, да, да — с прикрита досада изрече Матев. — Най-много са ти липсвали ръкоплясканиците.
– Не ми липсваха! — гордо възрази Марта. — Стаеният дъх на тези хора струва повече от всякакви аплодисменти. Великата тишина, която предшества великите решения и великите дела, не може да се мери с възторзи и овации. А уважението си към мен тези хора изразиха чрез необикновен дар. В края на това евангелие след странните записки стои изречение, което преведоха пред всички присъстващи. То е: „Колко е величав човекът, който се стреми да бъде човек наистина и със своите несъвършени сетива, и със своите ограничени сили проправя път на стремежите си към Великото Неизвестно!“.