– И ти ли? — отчаяно каза Матев. — И от твоята уста ли ще слушам за Великото Непознато?
– А нима предчувствието за Великото Неизвестно не е най-възвишеното усещане? — с някакъв особен трепет отвърна Марта. — Ето, хората най-после постигнаха съгласие. Не е ли това признак, че ги зове и обединява Великото Неизвестно?
– Хората? Да. Но интересно е как ще се произнесат по въпроса лемурийците — измърмори Матев и се удиви, че Марта не се зае да го разпитва какви са тези лемурийци (а той беше готов да й говори за изчезналия континент Лемурия и за своето среднощно видение), нито дори го изчака да довърши. Тя спокойно заяви:
– Земята ражда хора. Дали са азиатци, американци или лемурийци, е без значение. Дали живеят днес, или са живели преди хиляди години, или ще живеят след петстотин столетия — също. Винаги пред земните жители стои Великото Неизвестно и те ще вървят след него до свършека на света… който впрочем може и да не свърши. Да, да! Науката постоянно греши и поправя грешките си. А светът е съвършен и безпогрешен. Съвършенството е безкрайно и не може да свърши. Схвана ли? Не. Че що ли ти трябва?
– Трябва ми — мрачно каза Матев. — Трябва ми да разбера ако не твоята теза за съвършенството, поне някои неясноти в тая объркана история.
Марта даде вид, че е крайно учудена:
– Какво ти е неясно пък на тебе? Дошъл отвъд времето някакъв лемуриец, обяснил ти каква роля е изиграл при откриването на Новия свят, дори как и защо е станало това, а ти пак си недоволен.
– Той остави много въпроси без отговор.
– Например?
– Защо са убили доня Бланка, защо са осъдили дон Леонардо…
– Попитай мен — със загадъчна усмивка предложи Марта.
– Ти пък откъде знаеш?
– Аз? Аз цели два дни бях съпруга на дон Леонардо.
Матев хвана главата си и сигурно щеше да я блъсне в стената, ако маниерите на тоя век не бяха изхвърлили от употреба това драстично средство за освестяване.
– Не се ядосвай, не съм ти изневерила — невъзмутимо продължи Марта. — Ние два дни и една нощ непрестанно пътувахме в затворена карета и над нас неотлъчно бдеше един дребничък монах със спусната качулка, четеше си молитви и от време на време ни караше да повтаряме с него „либера ме домине“. Само когато позадремваше за малко, Леонардо улавяше ръцете ми и ми говореше за своето нещастие и за безсмъртната си любов към доня Бланка. Не беше много учтиво от негова страна.
– Е, да, как ще понесеш ти някой да говори, че е влюбен не в тебе, а в някоя си…
– Не е някоя си. Била е много достойна девойка от високо потекло. Далечна родственица на не знам кои херцози. Тези благородници, според древен документ, имали права над владенията на доня Бланка или по-скоро щели да ги придобият, ако родът на Бланка останел без наследници. По тази причина братът на Бланка бил убит на дуел, а тя — в черквата. Вината за смъртта й е трябвало да падне върху Леонардо, за да няма и сянка от съмнение, че херцозите…
– Добре, добре. А как завърши пътуването ви?
– Спряхме да сменим конете край някаква странноприемница. Дон Леонардо поиска чаша вино, монахът влезе да се помоли в отсрещната черква, а аз реших да се разходя, нищо, че се смрачаваше. По пътя се зададе конник и както си препускаше, ме грабна и ме отнесе, макар че сума народ скочи на конете да го гони. Минахме някакъв мост, влязохме в градина, конникът ме свали от коня, коленопреклонно ме помоли да му простя, пожела ми лека нощ и си отиде. А аз се огледах и разбрах, че съм в парка на хотела. Прибрах се и си легнах.
– Междувременно не успя ли тоя конник да ти обясни…
– Нищо не успя, защото аз през цялото време му дърпах ухото и повтарях: „Пусни ме веднага, аз трябва да спя, утре имам представление и среднощен концерт“.
– Повтаряше? И му дърпаше ухото? — се разсмя Матев. — Какво ли не бих дал, за да видя тая картинка!
– Не можещ да я видиш. Аз я сънувах и много добре съзнавах, че е сън и трябва да се събудя, за да заспя наново и наистина.
– По-заплетена история от тая още не си ми поднасяла.
– Не се кахъри, ще ти поднеса.
– Преди това ще ми кажеш ли нещо повече за лемуриеца, защото според неговите думи той сам е бил конникът, който те е отвлякъл. На всичко отгоре ми съобщи почтено и почтително, че бил влюбен в тебе.
– Омръзнаха ми твоите ревности. Какво ме засяга мен кой и защо бил влюбен. — Марта се замисли и добави: — Макар че може би заслужаваше да го поразгледам тоя конник. Той твърде приличаше на настоятеля на катедралата, който ми поднесе евангелието, дето ти го подарих. И имаше някаква неразбория около това евангелие. Май че бяха приготвили друго, после се изненадаха от добавката към приписката — от думите за Великото Неизвестно, но нямаше как да си вземат подаръка обратно. А този настоятел беше светско лице. Как така? И въобще настоятел ли беше? Или някой от онези, важните, които диктуват съдбините на планетата?