– Не, не! — замаха обидено с ръце Свирача. — Никакви походи! И никакви пазарлъци! Аз дойдох и казах да ми дадат малко деца, за да не сме самотни, а те едва не побесняха от възмущение, тогава помолих да ми дадат плъхове, те казаха: «Вземи ги всичките» и аз ги взех, но после нашите настояха да взема и малки човеци, защото нали вие сте представители на най-великата земна общност? И аз взех деца, без да искам съгласие — и сниши глас, като че се оправдаваше: — Налагаше се да взема, а не ми даваха.
– Но кои сте вие, по дяволите? — не издържа Енергичния мъж.
Свирача махна неопределено към небето:
– Ние сме оттам. И хиляди години търсихме по изгасналите тела някой жив. Но Вселената около нас е пуста. С много мъки открихме вас…
– Фантасмагории! — разсърди се Енергичния. — Ако сте «оттам», къде е вашият летателен апарат?
Свирача се усмихна снизходително:
– Вие сте още във фазата на летателните апарати. А ние се надявахме, че за хиляда години ще постигнете повече. Не сте ли мислили относно пренасянето на материя чрез лъчи?
– Това е утопия.
– Е, как ще е утопия, щом аз съм тук? Заедно с «децата» и плъховете?
– Престанете да ни разигравате! — надменно заяви Енергичния. — Ще наредя да ви задържат.
– А как ще стане това? — се заинтересува Свирача и посегна към масивния свещник от ковано желязо. Без всякакво усилие го смачка, като че беше от пластелин, след това раздърпа шията си (тя се раздели, като че беше оплетена от лико), прекара безформената топка през отвора и я подаде на Енергичния.
Нервозният професор не успя даже да припадне.
Енергичния разгледа смачкания метал и невъзмутимо заяви:
– Илюзия. Но от екстрена класа.
Свирача се усмихна със съжаление, вдигна пищялката си към тавана, от нея се проточи синкав хладен лъч, за миг разтопи — не! — изпари бетонните плочи на горните етажи.
Всички загледаха като хипнотизирани слънчевата светлина, която свободно нахлу в залата.
Тогава всред вледеняващото мълчание измежду учените се надигна дребно човече, заситни към Свирача и каза:
– Аз вярвам на думите ви. Ще позволите ли да ви разгледам?
– Моля! — великодушно отвърна Свирача.
Дребничкият професор измъкна от безбройните си джобове силна лупа и се зае да изследва зеленикавата дреха на Свирача.
Най-накрая той произнесе сред гробната тишина:
– Уважаеми колеги, предположението ми се оправда. Това не е дреха, а покривна тъкан.
Учените възбудено скочиха от местата си. Един от тях намери с неочаквана бързина микроскоп за изследвания на кожата и всички с нетърпение се заблъскаха около него.
Зеленикавата «дреха» на Свирача наглед беше нещо средно между рогова обвивка, козина и плесен. Тя покриваше изцяло тялото му, с изключение на лицето и предната част от шията.
Островърхата «шапка» на Свирача бе «направена» от същата материя и вероятно заместваше косата у хората.
Но Енергичния мъж съвсем не изостави съмненията си:
– А с какво ще обясните вашата прилика с нас? И как тъй владеете съвършено нашия език?
Свирача разбута учените, наближи масата и най-безцеремонно топна пръстите си (едва тогава се забеляза, че те бяха седем) в чашата с вода, с която бяха свестявали нервозния професор. От краищата на пръстите му провиснаха и се отрониха капки.
– Приличат си, нали? — каза Свирача. — Всяка капка в обкръжение от атмосферата заема известната ви аеродинамична форма, тоест — най-удобната за движение. И вие, и ние се състоим главно от вода. Тя е заела най-пригодната за случая форма.
– Животните имат други форми — възрази Енергичния.
– Подобни, уважаеми човече, доста различни, но подобни — отвърна Свирача и се натъжи. — Вие живеете на щастлива планета. Тя е създала толкова много подобни същества! — и още повече помръкна. — Ние Там сме сами. Съвсем самотни. Нашата планета е родила само нас. Няма мишки, няма оси, нито комарче дори…
– Ние не сме особено доволни, че нашата планета е произвела мишки, оси и комари.
– Защото никога не сте изпитвали самотата. Самотата на едно-единствено общество. Ние се усъвършенствахме до крайна степен, станахме господари на много природни явления и заболяхме от самота. Когато стигнахме до вашата планета, ви завидяхме от дън душа. Тук жужат насекоми, пеят птици, реват животни, цялата щедра планета гъмжи от разновидности на живот, а вие не оценявате този рай и изтребвате необикновено полезни за вас същества, защото на сегашната ви степен на развитие ги смятате за вредни. Ние ви наблюдаваме от хиляда години. Когато за пръв път бях изпратен тук, забелязах, че най-зле се отнасяте с децата и с плъховете. Причинявате болка на децата, а плъховете унищожавате.