– Хей, Барбароса — не се стърпя Мария — тази покривка е бродирана от Княгиня София…
– Как ме нарече? — трепна Рижия. — Барбароса? Точно тъй.
– А как иначе? — се зачуди малката Матева. — С тази червена брада.
– Чудесно. Разрешавам да ме наричате така.
Матев страдалчески впиваше взор в полилея. До смърт му бяха дотегнали всички чудатости, които се разиграваха пред него. А и не виждаше логиката в тях, и мечтаеше само едно — да го оставят най-после сам. Но тъй като никой нямаше намерение да се съобразява с желанията му, той се постара да се измъкне незабелязано и докато в салона се водеха разговори, които по-скоро приличаха на колективно бълнуване, той се свря в кабинета си, заключи се и употреби идеята, която му бе хрумнала, докато Евр упрекваше Барбароса. И от идеята се пръкна едно разказче.
След като го завърши, Матев се позамисли, тури му заглавие „Чиракът магьосник“ и понеже беше експедитивен човек, веднага сложи един екземпляр в плик, написа адреса на едно детско списание за фантастика и мъдро си рече: „Нека хлапетията се поучи. Напоследък стават доста пакости. Имам чувството, че чираците на магьосниците са се размножили“.
И се сети, че един от „чираците“, и то — със самочувствието на голям майстор, сега се намира под покрива му и въпреки своя „магистър“ е в състояние да сътвори непредвидими бели.
Но Матев се безпокоеше напразно. Салонът беше празен, в спалнята кротко се покоеше Марта, в трапезарията го чакаше прилежно подредена и захлупена среднощната му вечеря.
„Писателският труд е изнурителен“ — за кой ли път констатира Матев и се зае да се възстановява.
Още не бе успял да се подкрепи с чаша вино, когато при него довтаса Бояна и помоли да бъде изслушана. Матев й предложи да му прави компания, наля вино и на нея, и те двамата зашепнаха, като че ли имаше кой да ги чуе даже и ако биха крещели.
Тяхното съвещание се спря на въпроса: кои са двамата, назовали се Константиновци Евровци.
Бояна бе на мнение, че и двамата са нестабилни субекти, които създават легенди около себе си, за да изглеждат по-значителни. Ако съществуват канали между времената, то те едва ли са подвластни на един риж лъжец или на един вайкащ се господин. Ако е до това — да си измисляме разни работи, колко му е — ето, тя с успех е съчинила някаква квазинародна песен, показала я на Барбароса, а той се хванал на уловката и се наел да установява от кой век е.
– Доколкото съм осведомен, ти си имала нещо като видеозапис към песента, така ли е? — вметна Матев.
Да, така било, само че колко му е да се покажат руините на Аетоската крепост и да се монтира звук.
– С други думи, всичко тук е засипано от мистификации и симулации. Чудя се само каква е целта — каза Матев — и какви бяха все пак тези чортелеци.
– Съселчета, разбира се — отвърна Бояна.
– И говорят?! И котката говори също…
– Мутанти — загрижено поклати глава Бояна. — Изнасилваме природата и тя ни се отплаща. И докъде ще стигнем?
– А какво ще кажеш за някакъв син-зелен, който издухал през някаква си халка всичката тази сган?
– Каквото и за тъй нареченото „тралала“. Просто — не съществува. Някои котки имат навика да послъгват.
– Всъщност, доста приятно послъгват — рече Матев и в очите му проблеснаха искрици смях.
Една нощна пеперуда влетя, загърна се в мантията си и заспа. Матев я загледа внимателно и съобщи:
– Доколкото забелязвам, някой си се интересува от някои неща.
Взе недопитата чаша, пожела лека нощ на прислужницата и се скри в кабинета си. Никак не му се спеше. Въпреки напрегнатия ден се чувстваше бодър и работоспособен.
Седна зад бюрото и с радост и удоволствие сътвори следната история:
– Всички червенокоси са големи лъжци — каза свещеникът. — И това момче е лъжец.
– Ай, ай — затюхка се кръчмарят. — Значи, да не му вярвам, когато го изпратиш да купи нещо от мен?
– А, не! Той не е измамник. Винаги плаща честно. Само дето е лъжец. Съвсем не разбирам защо му е нужно. Днес го питах къде се е бавил, а той ми отговаря, че през селото минала карета, тапицирана в червено кадифе, с шест бели коня. Кочияшът бил толкова дългомустакат, че чак било страшно да го гледа човек. А в каретата пътували дама в брокатена рокля, забулена със сребрист воал. Тя искала да знае кой е най-прекият път за града. Моят, рижият, се качил в каретата, за да покаже пътя, и се возил като принц чак до големия мост. Затова закъснял. Слизам аз на площада и подпитвам коя ли е тая дама, а селяните ме гледат като полуумни и не знаят нищо. Връщам се и му се карам, а той настоява: „Видях я, та я видях!“. И името й споменава, и твърди, че го поканила да й иде на гости.