– Дали не е малко нещо тъй? — и кръчмарят завъртя ръка.
– А, не, там е работата, че е умен. Аз затова го държа. Знае реда на литургията и никога не бърка, пази Свещените книги, почиства иконите… само дето си трупа грехове с тия лъжи.
– Че посъветвай го! Изповядай го!
– И на изповед лъже. Не знам как ще се извинява пред Господа Бога на оня свят.
– А да не би да е еретик и да не вярва в Бога?
– Пазил го Бог! Вярва! Но това съвсем не му пречи да лъже на изповед. Онзи ден с покъртителен глас ми каза, че не смее да се изповяда — тъй голям бил грехът му, а после призна, че в петък, когато го бях пратил да пасе козите, срещнал в гората разбойника, който някога ограбил и убил баща му. В гнева си вдигнал пастирската тояга и го ударил. Разбойникът се нахвърлил върху него с нож. Той се отбранявал, но без да знае как, халосал тъй силно разбойника, че онзи се строполил с разбит череп. Погребал го в гората. Аз бях смутен. Но бях чувал от него по-рано, че баща му е ограбен и убит от разбойници, и затова рекох:
– Синко, Бог е насочил справедливата Си ярост срещу голям престъпник. Мисля, че трябва да ти опростя греха, да ти наложа малко наказание и да не те принуждавам да се предадеш на властта, но мисля също, че и тоя окаяник е християнин и затова трябва да му прочета заупокойни молитви. Отведи ме на гроба му.
И той ме заведе в гората. И претърсихме цялата гора, но от гроб нямаше и следа. А той все повтаряше: „Трябва да е тук някъде. Не може да го няма“. Най-после аз се възмутих и го укорих: „Синко, грехота е да разиграваш един стар свещеник“. И той се съгласи, че е грехота, и въпреки това настояваше, че гробът трябва да е тук някъде. А завчера го помолих да ми прочете нещо от Библията. И той започна, но тоя откъс аз никога не бях срещал. Послушах, послушах и разбрах. Той не четеше, а измисляше. И спазваше стиховете. Аз се възмутих и викнах: „Това е гавра със Словото Божие“. А той затвори книгата и невинно вдигна очи: „Защо?“. „Какво четеш?“ „Това, което пише.“ „Нищо такова няма в Библията.“ „Как тъй да няма, щом го четох?“
– Да не би в него да е влязъл дяволът? — източи шия кръчмарят.
– Но той не прави нищо лошо. Само дето лъже. И понякога, когато го домързи да свърши нещо, твърди, че гърбът го болял, а може би и черният дроб, хълцал и му се присънвали хлебарки. А освен това чувствал, че характерът му се променял, че носът му свистял много странно и че утре сигурно щял да има цицина на главата. Но само пет минути след като ми е приказвал тия неща — ела го виж! — помага на дебелата Мария да бере череши и не толкова й помага, колкото яде и й шепне със скромен глас нещо, от което Мария се черви. Спрях я аз веднъж: „Мария, празника на кой светец ще избереш за сватба?“. А тя: „Ах, отче, бих се венчала и в делник, ако не лъжеше толкова“. „Че какво толкова може да те лъже?“ „Бедата е там, че не лъже много, а всички по малко. В неделя сутринта придумвал Катерина да се омъжи за него, а вечерта вече ухажвал Маргарита. Що се отнася до мен — по обяд ми каза, че съм била мечтата му. Да не говорим за оня път, когато го сварих в нозете на младата господарка на замъка да й се кълне във вечна любов и да я уверява, че е преоблечен благородник и че няма да се върне във владенията си, докато не отмъсти за смъртта на баща си.“
– Ей, ей, страшно лъже! — клатеше глава кръчмарят.
– Кой лъже? — попита лекарят на селото. Току-що влизаше в кръчмата.
– Моят, червенокосият.
– Всички червенокоси обичат да лъжат — заяви лекарят. — Може би сместа на кръвта им е такава. Нали познавате сестра ми? Тя като малка беше червенокоса и нямаше случай да отвори уста и да не излъже. А като порасна и косата й потъмня, престана да лъже. Чул ли е някой сега сестра ми да лъже?
– Пазил ме Бог! — се прекръсти свещеникът. — Най-почтената дама в цялата околия! А в косата на дъщеричката й няма даже половин червен косъм, тъй добре е възпитана!
– Имам една идея — обади се кръчмарят. — Не може ли господин докторът да даде на момчето някакво лекарство, от което да му потъмнее косата? Тогава той ще престане да лъже.