– Да, промяната на цвета на косата несъмнено влияе на психиката — потвърди лекарят. — Има такъв случай: нали познавате лихваря Марко? Докато беше червенокос, той беше по-зъл от дявола, а след оная нощ, когато „братята на свети Вем“ го принудиха да върне парите на нещастните вдовици и той побеля, нравът му се измени коренно. Бялата коса му придаде благородство. Видял ли е някой сега по-смирен лихвар от Марко?
– Пазил го Бог! — рече свещеникът. — По-милостив лихвар от Марко не може да се намери на тридесет левги път наоколо.
– Но тогава защо се бавите, отче? Изпратете момъка при господин доктора и нека той се опита да почерни рижата му грива.
Червенокосият отиде при доктора.
– Хм. Чух, че много лъжеш — започна той.
– Кой? Аз? Аз винаги говоря най-чисти истини. Само че никой не ми вярва.
– Защо тогава твърдиш, че си благородник?
– Такъв съм. Но мога ли да го докажа, когато съм тъй ужасяващо беден?
– А защо лъжеш всички момичета, че ги обичаш?
– Обичам ги всичките.
– А добрия стар свещеник?
– Свещеникът… свещеникът просто не може да ме разбере. И наум не му идва, че аз се задушавам в това прашно село, че искам да видя широкия свят, лица, които не срещам всеки ден, да работя това, което ми е по сърце, да се веселя, да имам много пари… и когато му казвам, че ясно виждам всичко това, той не ми вярва.
– Но кой те спира да напуснеш селото?
– Как кой? На изток са високите диви планини, на запад е морето, на север гран-сеньорите водят война, на юг пазят границата, защото нашият херцог иска от съседния някакви високи налози. И все пак аз бих опитал да премина тайно границата, защото дамата от каретата, подплатена с червено кадифе, ми каза, че там всички са богати, макар че били самотни и наплашени. Техният владетел бил тиранин и хората треперели от шпионите му, но все пак не се задушавали в някакви си прашни села, а живеели в просторни домове, в красиви градове…
– Щом мислиш, че там ще ти е по-добре, рискувай — посъветва го лекарят. — Имаше такъв случай: една дама страдаше от нервно разстройство, замина на курорт и се излекува.
И червенокосият пое риска да се промъкне през границата. Но го уловиха.
– Къде? — скръцна със зъби началникът на граничните пазачи.
– Искам да отида отвъд.
– Защо?
– Болен съм. Търся лек при техните прочути доктори и магистри.
– Каква ти е болестта?
– Имам червена коса.
– На тая болест церът е лесен — остригване на косата и пращане в затвора. А ако втори път поискаш да преминеш границата — отрязване на цялата глава. Най-сигурно лекарство против червенокосие. Никога повече няма да страдаш от рижата си коса.
Остригаха червенокосия и го облякоха в дрехи на райета. После наказанието изтече, а косата му поникна отново. Още по-червена.
– Какво ли мога да правя с тая рижа коса? — се замисли момъкът. — Освен да лъжа. Но тъй като е станала още по-рижа, трябва да опитам да лъжа още повече хора. А как мога изведнъж да лъжа много хора?
– Много лесно — каза му кръчмарят. — Сядаш и пишеш небивали истории. Хората вярват на всякакви измислици, щом са написани и напечатани.
– Чудесно! — зарадва се червенокосият. И измисли нов безкраен свят, насели го с лица, които не се срещат всеки ден, те работеха каквото им е по сърце, веселяха се и животът им беше богат, ако не със земни блага, поне с преживявания…
А хората четяха и вярваха.
И само когато пишеше, че Земята не е плоска, че звездите са светове, които напълно й приличат, че на една от звездите живеят хора като земните (но малко по-червенокоси от тях) и тези човеци имат огнени колесници, с които могат да прелитат от звезда на звезда… само когато твърдеше подобни явни небивалици, хората се смееха и казваха:
– Ей, ей, много хубаво измисля тоя Риж лъжец!
Вече се развиделяваше.
Матев се отправи към спалнята, без да се погрижи да прибере листовете.
Някъде към обяд го събудиха тропоти и крясъци:
– Тапири! Носорози! Рогоносци!
„Тази котка ще трябва да бъде превъзпитана“ — помисли писателят, понечи да се обърне на другата страна и да продължи съня си. Но нещо го жегна. Виковете идваха от кабинета му. И бяха викове първо качество — остри и пронизителни. На бърза ръка Матев се озова всред своето светилище. И каква гледка го очакваше там.
Гледката не беше за гледане! И главният акцент в нея беше, че липсваха ръкописите на Матев. Единствен пликът, адресиран до детското списание, лежеше кротко на пода. Маца Писанска се разхождаше върху него и повтаряше любимите си ругатни, но те очевидно не бяха отправени към крадците на литературни произведения. Котката беше възмутена от безпорядъка, който й пречеше да намери най-приятната си играчка — капачето на писалката, подарена на Матев от Председателя на Обединеното човечество.