– Сигурен ли сте, че не сте го съчинили вие?
– Ама вие да не ме смятате за склеротик! Или за „Тралала“?
– Не, не, извинявайте. Но ако подминем този въпрос, ще стигнем до моята молба — не ме пресътворявайте на книга, и то в много по-различен вариант.
Горкият Матев се превърна в живо недоумение. А Рижия не млъкваше:
– Съжалете ме. Вие ми вредите. Аз не съм това, което сте описали, а и не желая да бъда описван.
Тук Матев кипна:
– Моля не ме учете какво да описвам и какво да не описвам! Направих една скромна приказка, вие кой знае по какъв начин сте се запознали с нея, не сте я харесали и сте я унищожили. Това ми стана ясно дотук. А оттук нататък, ако ми разясните кой сте вие всъщност, ще ви бъда задължен.
– Ох, ако знаех — простена Червенобрадия, стана и си тръгна най-невъзпитано. На вратата се обърна и рече умолително: — Поне финалът да го нямаше! — отключи и излезе.
Матев заключи след него, героично преодоля разстоянието до бюрото си, настани се в „патриаршеския трон“ и заяви (без да се надява, че ще го чуе някой):
– А пък аз днес имам чудесна идея и ще я осъществя, напук на целия свят, защото съм честен писател и работлив човек.
И сътвори.
След като победоносно сложи удивителен знак накрая, Матев се облегна доволен, че времената и нравите не са му попречили, скри разказа, скри и писмените си „апаратчета и уредчета“, както той ги наричаше, и се замисли над това по какъв начин в мозъка му прониква или възниква една-едничка дума, как тя повлича след себе си още две, три… десет… десетки хиляди… отнякъде си идва… някакъв образ, уплътнява се, оживява, действа…
Телефонът звънна и Матев прекрати умуванията си с печалното заключение: „Негово превъзходителство Йохан Волфганг фон Гьоте не се е домогнал до отговора откъде долитат тези «призрачни видения», та аз ли?…“.
– Ако те интересува — чу се Мартиният прекрасен глас — мога да те осведомя, че синът ти е заминал за Монте Неро, за да снима прословутия си филм, без да се обади! Оставил ми оправдателно писмо! Това е то твоето възпитание!…
– Мартичка — прекъсна я Матев — той ми каза, той просто не искаше да те буди. Те бяха тук със Снежанка, дори ми помогнаха да прибера разхвърляните вещи из кабинета. А ти толкова ли си далече, че използваш телефон?
– О, чак сега се загрижи за любимата си съпруга! Господинът се бе затворил в покоите си! Господинът не приемаше никого! Господинът не благоволи дори да обядва! А дали ще склони да дойде да ме слуша?
– Нима е шест часа? — удиви се Матев, като погледна часовника.
– Почти осемнайсет! — ехидно уточни Марта.
– Пристигам! — твърдо заяви Матев и удостои с присъствието си един наистина великолепен концерт.
След това прибра жена си и десетина килограма „растителност“, тоест цветя, гарнирани с нежни папратови клонки и всякакви други „зелении“, стовари всичко в средата на хола и поиска от Марта да му изпее на бис една от ариите.
Марта се въодушеви от предложението, седна до рояла… и чу зад себе си:
– Пак ли ще писукаш?
Маца Писанска я гледаше нагло и лъскаше лапите си.
– О, цял ден ти мълча, за да изречеш сега нещо мило и любезно!
– Бях изморена — уточни котката.
– От речта, която произнесе снощи? Наистина, не ти подхожда да говориш толкова дълго, и то с маниера на стара клюкарка.
– А пък аз съм млада клюкарка. И тук мирише на чуждо.
– Това ли е последният ти лайтмотив? Сега пък това ли ще ми повтаряш?
– Мирише ми на чуждо и това си е! Не ми харесва — госпожа Писанска се отдалечи с достойнство.
– Тази гадинка постоянно ли ще ни напомня за нетрадиционния произход на нашата бъдеща снаха? — се обърна Марта към мъжа си.
Той незаинтересовано сви рамене:
– А какво да правим, като произходът й е нетрадиционен. Борис поиска въплъщение на идеала, ти се изтрепа, за да убедиш госпожица Вещицата, тя се трогна и уреди въпроса. Всички са доволни, освен котката.
– Матьо — с много особен глас рече Марта — а тя, Снежанка, дали е доволна?
Матев никак не очакваше подобен въпрос.
– Защо да не е? Борис е млад красавец, интелигентен, забавен, спортист, режисьор…
– И какво от това? Той може и да е ангел, но тя ли си го избра? Направиха я не знам как, представиха му я, той я хвана за ръка и не я изпусна. А нея никой не я попита. Тя може пък да има съвсем друг естетически идеал…