Още като студент той откри машината на вечното движение, прословутото „перпетуум мобиле“, над което бяха блъскали главите си хиляди мъдреци, учени, мечтатели и авантюристи… Намери я, но никой не повярва. Професорите му се засмяха:
– Това е невъзможно. Това е утопия. Перпетуум мобиле не може да се създаде.
И даже не погледнаха чертежите му.
Отчаян, Човекът ги изгори. Но той не можеше да стои бездеен. Започна да пише стихове. Не бива да се забравя, че той беше млад и току-що се беше влюбил в едно красиво момиче. За съжаление, главата на момичето не струваше повече от една неособено зряла диня. Момичето беше манекен в модна къща, разхождаше се в най-новите и хубави дрехи, позираше на фотографите и когато журналистите я канеха да каже нещо, за да го напишат във вестниците, тя обикновено разправяше, че професията й е трудна и че трябвало да се мисли много как да бъде демонстриран всеки модел. Изобщо, тя смяташе това за мислене. Всеки мисли толкова, колкото може. За един мисленето е леко, а за друг — тежко. Момичето мислеше, че е кой знае каква работа да представиш някаква измислена и ушита от други хора рокля, а Човекът казваше скромно:
– Написах поема.
Момичето не разбираше нищо от поеми и смяташе, че щом той скромно говори за стиховете си, то сигурно стиховете са лоши. Все пак тя ги събираше при писмата на другите си обожатели. Но… нищо повече. Момичето-манекен нямаше време за разни хора, които пишат кой знае какви поеми.
Човекът изпитваше голяма мъка, но беше толкова чувствителен, че се боеше да я покаже пред хората и се смееше весело даже тогава, когато сърцето го болеше от скръб.
А момичето и всички други казваха:
– Ах, колко е безчувствен!
Те не подозираха, че чувствата му са хиляди пъти по-ярки и силни от техните, защото бяха свикнали да вадят на показ всяко свое чувство и да забавляват или тормозят околните с него.
Човекът мълчаливо носеше огромния товар на отхвърлената си любов и никой не го чу да възроптае.
Но, когато Човекът изпита скръбта, забеляза, че много хора по света страдат от нея. Тогава той реши да вдигне бунт против скръбта. Човекът не познаваше бездействието. Той хвърли всичките си сили, знания и способности, за да отърве човечеството от скръбта. Събираше измъчените хора и им говореше, че на света трябва да има само радост.
Но съществуваха и такива, на които думите за радостта не им харесаха. Те искаха на света да цари скръб, защото тъжните хора се управляват по-лесно. Те не желаеха да има даже радостен час, затова изпратиха слугите си да заловят Човека. Но Човекът беше неуловим. От главата му бликаха планове и идеи, които объркваха преследвачите.
Тогава тези, които държаха да няма радост, решиха да го заловят с подлост и обявиха, че ще дадат награда за главата му. Наградата беше голяма, толкова голяма, че кратуните на подлеците и предателите се замаяха и те веднага се втурнаха по дирите му.
Но Човекът беше неуловим. Пазеха го и го криеха. Тъжните хора знаеха колко струва радостта и не продаваха нейния вестител.
А наградата беше много голяма. Страшно голяма за всеки подлец. И нищожно малка сума за главата на Човека, защото неговата глава нямаше цена.
Предадоха го. Вързаха го и му взеха главата. Главата, която струваше повече от цялото земно кълбо, защото в звездното пространство има много планети като Земята, но глава като тая, на Човека, не беше създадена. Наброиха на продажника петстотин хиляди жълтици и той си отиде доволен, а безценната глава заровиха в земята, за да не би някой да се сети за нея и каже:
– Това беше необикновено ценна глава.
Минаха години. Момичето, в което беше влюбен Човекът, който се бореше за радостта, но никога не я изпита, остаря. Излязоха по-млади манекени, които също смятаха, че тяхната работа е тежка, отговорна и изисква много мислене. Обожателите се оттеглиха и не пращаха любовни писма. Пристигаха само известия, че трябва да се плати това или онова, защото бившето момиче бе свикнало да живее весело и нашироко. Веднъж, когато се чудеше отде да вземе пари за нов тоалет (макар че беше стара, тя следваше неотклонно модата), манекенът в оставка случайно намери стиховете, които някога бе написал Човекът със скъпоценната глава. Тя ги изтупа от праха и ги занесе в едно издателство. Там на редакторите им прилоша, след като прочетоха поемите, а като се съвзеха, викнаха:
– Вие ли написахте тези шедьоври?
Тя се поколеба, но после скромно каза:
– Аз.