– Мартичка, много ми е тежко да говоря, но моля, разбери ме: с представленията и необоснованите си вярвания ти не можеш да ме разсееш и да отдалечиш мислите ми от смъртта на Александър.
– Аз? — Марта се усмихна високомерно. — Аз, дето мога да накарам хиляди хора да забравят кои са и в кое царство живеят? Подценяваш ме, мили ми Матьо. На моята воля са подвластни твърде много неща. Отдавна владея силата на изкуството. А какво е изкуството — налагане на нечия велика воля. Пея, и всички зачитат могъщата воля на Хендел, на Вагнер, на Адамовска или на Моцарт. Към тези внушения аз добавям своето. И зная аз неведомите заклинания, които сочат пътя към човешката душа.
– Увлече се, Мартичка, започна да говориш в мерена реч.
– И мерената реч е заклинание. Стига да се добере до висините на магията и да стане поезия. Има едно стихотворение на Анна Ахматова, „Заклинание“. Непреводимо е. Защото наистина е заклинание. Там витае дори зримият образ на тая магьосница. Тя е красива и заплашителна. Излязла е по пълнолуние на некосените ливади край незнайни блата. Призовава този, който не е наречен за нея, и знае, че той ще излезе от високите врати и по пътища, където никой не ходи, ще дойде, за да вечеря с нея.
Матев се раздвижи неспокойно:
– Мартичке, на тебе не ти е добре. Искаш ли да те занеса в леглото?
– Има хора, на които им е още по-зле — отмести ръцете му тя. — И защо му е на твоя Александър да върши непозволени неща?
– Непозволено ли е да се биеш за свободата? А тогава какво е позволено?
– Не ме разбра — уморено затвори очи Марта. — Цял свят знае, че той е отишъл не само да спасява народа от бактериите. Биографията му е достатъчно известна, за да бъде заблуждавано общественото мнение. Александър се сражава, това е ясно. А непозволеното вече е извършил — нарушил е „табу“-то на едно от нецивилизованите племена. Оттам иде недоразумението. Главният вещер на племето е направил от восък главата му, за да стовари върху нея проклятията си. Командосите, за щастие, са намерили това изваяние, разнасяли са го и са го хвърлили в блатата. Но в същите тези блата блуждае Александър и биоенергията, която отделя цялото диво племе, за да му пречи и да го погуби, така се е сгъстила около него, че той не може да намери брод и да стигне до езерата, до населените места.
– Доколкото разбирам, ти възнамеряваш от хиляди километри, чрез волята си, да се противопоставиш на концентрираната биоенергия на цяло племе, да сломиш нейната враждебност и да изведеш Александър, когото ти считаш за жив. Мартичка, слушал съм и по-фантастични неща от твоята уста, разбирам огорчението ти и това, че не искаш да повярваш в смъртта му, но все пак мисля, че имаш треска, трябва да вземеш лекарства и да спиш.
Марта се надигна бавно, като воин, облечен в ризница и броня, непреклонна и вдъхваща опасения.
– Ако тая нощ аз не го изведа, никой повече няма да го види. Не ме плашат разстоянията, нито враждебната биоенергия, ако е така, както предполагам.
Матев зачака да чуе предположенията й, но тя измъкна от гардероба два шала и някаква кадифена мантия с качулка, обви се, взе старинен светилник, донесен от Цейлон, запали го и се запъти към гората, като пазеше с ръка пламъка. Матев гледаше прозрачната й пред светлината длан, а тя му приличаше на огнено цвете, израсло всред тъмнината.
Той знаеше, че е безполезно да увещава жена си да прекрати тези причудливи занимания. Реши да будува с нея и ако тя съвсем прекали, насила да я прибере. Приготви си топло питие от вино, мед и карамфил, погледна терморегулатора, вдигна телефона, за да разбере как се чувстват синът му и дъщеря му в града. Начаса Борис започна да се оплаква, че сестра му не го слушала, тя пък заяви, че брат й вече не я обичал и не искал да я заведе не знам къде си… Матев пусна в ход целия си родителски авторитет, въдвори спокойствие, но след като остави слушалката, се почувства така уморен, че полегна, а после и заспа на дивана.
И видя насън как всред изпаренията на клокочещи блата една ръка, изваяна от светлина, води сянката на изнемощял човек. Той залита, с неистови усилия измъква нозете си от лепкавата тиня, която дебне да го погълне, той пълзи, залавя се за клони, трепери от изтощение… но върви, защото светлината го вика.
На развиделяване Матев скочи и веднага се втурна да търси Марта — нямаше я ни във вилата, ни в гората. Той обиколи околностите, вика, свири и запъхтян се върна във вилата, за да вземе ловната си пушка и да стреля. Тая пушка Матев държеше напук на Марта, която ненавиждаше ловците. Никога не бе ходил на лов, само от време на време сам си устройваше състезание и стреляше по панички. Жена му намираше и това развлечение за варварско и Матев бе уверен, че щом чуе изстрели, тя ще долети, за да му поднесе възмущенията си.