Александър побледня и след мълчание отговори:
– Да, ти знаеш коя е жената. Можеш да ме ненавиждаш, но това ще ми попречи ли да я обичам?
Матев го погледна съчувствено:
– В какво си виновен? Ти си тук и си жив само благодарение на нея. Марта може да влияе на хора, които я обичат. В състояние е да ги изведе от всякаква опасност…
Двамата журналисти гледаха с недоумение ту Матев, ту — Александър. Донервалд дори пипна ушите си, като че за да провери на мястото си ли са и добре ли чуват.
– И друг път ми се е случвало — с измъчена усмивка каза Александър. — Тя дойде при мен, когато бях на Елерските плата. Накарала пилота на хеликоптера да спрат край нашия лагер. Намери ме и ми съобщи нещо, което отначало не повярвах. Седмици вече аз се движех из тая пустош и търсех да открия туземците, застрашени от болест, която щеше да ги изтреби. Мой дълг беше да ги предпазя. Но не намерих никъде следи от човешки крак. Тогава Марта долетя и много обстойно ме осведоми, че не трябва да търся стъпките им, защото те се боят от мен и при редките си излизания от подземията, където се крият по време на опасност, използват прастария, само техен начин на придвижване — „ходят“ опрени на пръстите на ръцете си. Аз казах: „Това не е възможно!“. А тя ме увери, че някакъв отдавна починал виртуоз твърдял, че всеки пианист с добра постановка и нормално тегло би трябвало да си прави подобни упражнения, те не били чак толкова трудни. И ме заведе на брега на едно поточе. Във влажната почва ясно личаха вдлъбнатини, оставени от човешки пръсти. Аз все още не бях убеден — може някой от моите хора да се е опрял, като се е навеждал да пие вода. А тя заповяда да се скрия, и запя. Гласът й ме унесе, аз не разбрах изпод земята ли излязоха хората, които търсех. Те насядаха в кръг около нея, залюляха се като цветя под вятъра, устните им сякаш пиеха песента на Марта, а после — и думите й, които не разбираха (но тя твърдеше, че е „говорила“ с тях), и доверчиво ми позволиха да им дам ваксина и да отрежа снопчета от косите им за изследване. Показаха ми и тоя невероятен вървеж… Всеки акробат може да ходи на ръце, но на пръсти, без усилие… гледката е смайваща. А Марта разкъса малахитовото си колие, раздаде им камъчетата, почерпи ги с ментолови бонбони и отлетя, без да ми обясни, без да се сбогува…
– Защо са нужни обяснения? — каза Матев. — Усетила те е, свършила е работата и си е отишла.
– Надявам се, че говорите сериозно — нерешително се намеси Донервалд.
А безцеремонният Войкович чумоса по славянски маниер присъстващите:
– Айде бе, братя! Стига сте се прехласвали! Такава жена няма. Вие си я измисляте.
От горния край на стълбището, което водеше към терасата, се разнесе Мартиният смях:
– Мене ли? Я да го видя тоя, който ще ме измисли!
Самоувереният Войкович остана с полуотворена уста.
Той присви очи, за да види по-добре „това творение от оня свят“, както по-късно благоволи да се изрази.
Марта слезе и безмълвно протегна ръка на Александър. И тъй като той в смущението си не я пое, тя се настани в креслото до него, без да покаже с нищо, че е засегната. А той приседна на пода, прегърна коленете й и след като мълчанието наоколо стана прекалено напрегнато, се изви към Матев:
– Нека не ти се зловиди. Това е начинът, по който елините, та дори и боговете им, са изразявали почитание и преклонение.
Марта се настани на пода до него:
– Хайде тогава взаимно да си изразяваме почитанията.
– Аз с нищо не мога да ви засвидетелствам моята благодарност. Вие ме спасихте — уверяваше я Александър.
Тя го накара да стане.
– Спаси ви хармонията, която носите в себе си и около себе си. Вие сте цялостен, преследвате целите си упорито и уверено. За мен е удоволствие да помагам на хора като вас… — и изведнъж тържественият й тон пропадна: — … А не… на разни патици в кълчища.
Този обрат въодушеви Войкович:
– Леле, госпожо! Чувал бях, че сте чудо, па не вярвах. Цял живот ще ви споменавам, само ми кажете, наистина ли ги правите тия работи?
Марта се разсмя като дете, после отвърна съвсем сериозно:
– Ако ми вярвате, какво значение има истина ли е или не.
– Па на всичко отгоре — и умна! — съкрушен констатира Войкович и се обърна към Матев: — Сърдиш се, брате, не сърдиш, и аз ще взема де се влюбя в нея.
– Влюбвай се! — великодушно разреши Матев. — Свикнал съм. Важното е, че тя мене обича.
– А за мен ще е важно, че ха съм закъсал някъде, ха госпожа Марта се е притекла да ми помага.