– И как ли е подкупила неумолимите богове? — с печал и като че ли с ревност изрече Донервалд.
– Навярно им е запяла — отвърна Александър.
Матев въздъхна невесело:
– Не само им пя. Извърши заклинание чрез силата на изкуството си. И ето те тебе „незванный, несуженый“, ето те, дойде у нас на вечеря.
– Май, че ти се е досвидяла вечерята — рече Марта, като довърши четенето.
– Ако си решила да ме дразниш, по-добре да вървим да спим — отвърна Матев. — Не стигат другите ненормалности, ами и по цели нощи не се спи в тази къща.
– Хайде де! — намеси се отново появилата се госпожа Писанска. — Всички къртят като порове, а онзи, рижият водопроводчик, така хърка в избата, че ми прогони мишките.
– Господи! — възправи се Матев. — Нима вече и живее тук?
– Той не живее, той пламти! — ехидно подметна Маца Писанска и уточни: — С тая рижа козина отгоре си, какво друго да прави?
– Да сияе! — се разсмя Марта, взе котката и се отправи към спалнята.
– Някои дами предпочитат да спят с котките си, вместо със съпрузите си — изрази недоволство Матев и понесе обиденото си достойнство към кабинета. Там се спря, позамисли се, установи, че няма от какво да е обиден — нито Марта, нито Маца Писанска са го засегнали с нещо, освен това ще е много по-приятно да прегърне и жена си, и котката, и да се разположи в удобното легло, отколкото „да проявява твърдост“ върху твърдия диван на кабинета. И мирно се прибра в спалнята.
И най-после в дом Матеви се възцари сънят. Една нощна пеперуда се повъртя над спящите, загърна се в мантията си и… като че ли заспа и тя.
VIII. За любовта и истината
„Човек, който не се бои от истината, няма защо да се бои от лъжата.“
Утрото май че тръгна спокойно. Само някакъв куриер донесе кошница цветя за Марта и накара Матев да се размърмори:
– Тази госпожа Вещица си нямаше друга работа — направи те да изглеждаш по-млада от сина си, сега пак аз трябва да бера дертове, в смисъл — да събирам цветята от обожателите ти.
– Какво ти е виновна госпожа V? — се възпротиви Марта. — Аз винаги съм получавала цветя. Такава съм си направена — усмихна се на хората, попея им, те засияват… и ми дават цветя в отплата.
– Засияват, засияват… — продължи да мърмори Матев. — А аз си седя в сянката и чакам да ме удостоиш с внимание, та да засияя и аз.
– Ооо! Той искал внимание! — разглези се Марта, настани се на коленете му и захвана да обръща внимание на очите, челото, устните, косите, брадичката, дори и на носа му.
След като Матев се почувства достатъчно нацелуван, той вдигна жена си, постави я на лежанката край прозореца и заповяда:
– Сега стой тук, пий кафе, прави се на мадам Рекамие и мисли хубави неща за мен, защото неотложно трябва да осъществя една идея.
Тъй като разказчето стана кратко, Матев не закъсня за обяда и бе възнаграден за усърдието си със следните новини: Константин Евр (истинският) се обадил, за да узнае смятат ли Матеви да покровителстват този червенобрад измамник, който по неведоми начини е успял да провали невероятно сложния му експеримент.
– Колкото едно нещо е по-сложно, толкова по-лесно се разваля — с тенекиен роботски глас съобщи Марта, като гледаше иронично съпруга си. Навярно искаше да му припомни мисъл от неговите произведения, която тя считаше за баналност.
Матев не отвърна, защото тъкмо слушаше втората вест: ключът към избата е бил предаден на Барбароса в плик с щемпела на Борис Матев и кратка записка: „Засега живей в мазето“. Кой е донесъл плика? Дявол знае кой. Някой си. Човек с фуражка. Куриер. И какъв адрес има там? Дом Матеви, за Червенокосия. Ха така! Браво! А записката не е писана от Борис. Особен почерк.
– Мирише на чуждо — установи Маца Писанска, след като се провря под мишницата на Матев, за да види и тя какво става.
– Да не би да го е писала Снежанка? — рече Матев озадачен.
Марта демонстративно разглеждаше брилянта върху пръстена си. Много беше заета. Не отговори.
– Всъщност кой в тая къща е виждал почерка на Снежанка? — предпазливо поде малката Матева. — Аз лично — никога. Питала съм се дори знае ли тя да пише.
– Не ми е известно дали пише, но твърде ловко се справя с моите компютри — някакво неясно подозрение трептеше в гласа на Матев.
– И с моите — неохотно призна Бояна.
– Момиче, на тебе пък за какво са ти компютри? — се зачуди Матев.