Марта се разсмя:
– Матьо, ти си глухият цар! Ти единствен не си чул с какво всъщност се занимава госпожицата.
Последва обяснение, от което Матев разбра всичко, с изключение на това защо госпожицата е намерила за добре да стане прислужница.
Въобще, обядът не вървеше.
– И като си представя, че горкият Барбароса стои сам и гладен в избата… — въздъхна Марта.
Наложи се горкият Барбароса да бъде поканен на обяд. Впрочем не беше необходимо да го обсипват със съчувствие, защото, като се изключи хранилището, дето лежаха бутилките на Матев, избата представляваше обширно приятно помещение, топло, сухо, обзаведено със старинни мебели от яко дърво и застлано с козяци и кожи. Там понякога Матев събираше приятелите си на мъжки гуляй, когато Марта отсъстваше от страната. Що се отнася до глада… И в това отношение не биваше да ожалват Барбароса, защото дъбовият шкаф приютяваше съвсем съвременен хладилник, но… все пак не е много учтиво да се тършува из чужди хладилници.
Та, горкият Барбароса се появи, хрисим и смирен, кротък и като че ли малко тъжен.
А Маца Писанска се обтегна и прошепна в ухото на Матев:
– И тоя ми мирише на чуждо, извинявай! — след което безцеремонно напусна трапезарията.
Барбароса почти не яде. Бе загрижен. Разсъждавал. Така каза. Човечеството губело своите позиции във Вселенската общност. До такова заключение бил стигнал. Чудовищното опустошение на една от най-хубавите планети не можело да се размине току-така. Дори и да се стигне до едно всеобщо омиротворяване, до възцаряване на разума… не е ли късно вече? Енергийните запаси на Земята все ще имат край. А нови енергии още не са измислени… Или са вредни…
– Много чудни хора сте вие, учените — го прекъсна Марта. — Хем вие насърчавате хищното разсипничество, хем се оплаквате. Че каква ви е работата? Създайте нови енергии и… баста. Може да използвате идеите на Матьо и да не се разправяме повече. Цял живот пише човекът, предлага ви например да получите гориво от утаечни скали, а вие броите звездите…
Матев се извини и стана от трапезата. Матев бе обидчив човек. Не всякога приемаше да се подиграват с творчеството му. А и защо да приема? Пише си той тихо и упорито, мисли, че издига духовния уровен на хората, макар и с незабележими величини, а те… дори и собствената му обична съпруга… Несправедливо е, все пак.
И се затвори Матев в кабинета си, и изпуши две лули тютюн, и изпи две чаши хубаво червено вино, и смелостта да пише се възвърна при него. И той сътвори „Песничка от славянски автор“:
„Бурята ме настигна на голо поле, омота ме в прах и изля върху мене и коня гърмящи водопади.
Стремях се към конюшните като към спасителен остров. А там заварих неразбория. Нямаше ток, прозорци бяха счупени и конярите и конете — изнервени.
Съборих кофа с дъждовна вода… и се включих в общата бъркотия. И тъкмо тогава Лупус намери да ми се радва и да слага мокри лапи по раменете ми. Блъснах го с коляно, без да го погледна, той се сви обиден и като че каза в ухото ми:
«Това пък защо?»
Нямах време да мисля или да се чудя.
Постарах се да въведа ред и потеглих към къщи.
И там ме чакаха счупени стъкла и липса на ток.
Запалих свещ, намерих алкохол, седнах и запуших.
И тогава пак някой произнесе: «Няма смисъл».
Засмях се геройски и си помислих за дамата от втория етаж. За нея адвокатът от партера говори с възхищение:
– Много изискана жена. Само дето нощем ходи по перваза и от време на време чува гласове.
Дамата всъщност не ходи по перваза. А ако е до гласовете — ето, и аз ги чувам.
«Само че тя си въобразява» — ми възразиха.
– От дете съм мечтал за подобно нещо — си казах печално. — Като малък вярвах в Дядо Коледа, а по-късно — в представители на чужди цивилизации.
«Аз не съм представител. Аз съм още… малко същество. Говоря ти така, за да ме разбереш по човешки. А представителите са много… представителни.»
– Аха. Значи си мъничко същество. И къде си се скрило?
«Защо да се крия? Аз си стоя тук, на едно парче материя, близо до твоя свят.»
– На астероид?
«Може и така да е. Стоя и възприемам.»
– А защо не дойдеш на Земята? Моля заповядай.
«Спазвам космическия закон за ненамеса в чуждите цивилизации. Вие имате твърде особени схващания по този въпрос. Все търсите да влезете във връзка, все говорите за неизследвани летящи обекти… И мислите… по човешки. Представяте си, че и другите цивилизации са обикнали металите като вас и се загръщат в метални черупки, за да летят, че съществата от Вселената ви приличат и дори че слизат да ви изследват. Защо ще слизат, щом могат да ви изследват и отдалече? И защо ще се преместват в пространството по толкова примитивен начин?… Не искам да ви обиждам, но във вашата цивилизация има голямо разминаване между мисъл, действие и възможност за действие. А освен това вие се съпротивлявате. Всичко вършите с голямо усилие, защото искате да вървите срещу естественото развитие във времето.»