«Егоистично човешко мислене — се обади гласът, като че ли с разочарование. — Дори и ти не можеш да се отървеш от човешкия всепоглъщащ егоизъм. „Да заставим“, „в наша услуга“… Няма защо да ги заставяте. Те сами ще ви помогнат, ако… и вие им помогнете, ако ги „стимулирате“, както се изразяват вашите учени. А и енергиите може да… приобщите, вместо да ги „обуздавате“. Вие сте чада на тая природа. Тя би ви дала всичко доброволно, ако не я принуждавахте, ако не изтръгвахте от нея насила…»
– И как според тебе може да стане това?
«Ако дойдеш при мен, ще ти обясня. Аз не бива да слизам на тая планета, но ти не си се съгласявал със закона за ненамеса в други цивилизации и можеш да пристигнеш при мен.»
– Къде?
«Тук, някъде из Вселената. Уверявам те, няма да се каеш, ако се срещнем, макар че твоите сетива не могат да ме възприемат. Аз общувам с теб само по мисловен път и затова ще запиша в мисловния ти апарат това, което искаш да знаеш, а и много още. После, ако ти пожелаеш, ще се върнеш в твоя свят и ще предадеш знанието на хората, а ако предпочетеш да останеш с мен, ще ти се удаде възможността да възприемеш величието на Вселената. Ти си сам. За тебе не мисли никой. Харесваш ми. Хареса ми още когато беше известен естественик, прославен учен, но щом те принудиха да работиш върху проблем, който според тебе е във вреда на човечеството, ти си взе шапката и отиде да упражняваш своята стара и ненужна професия.»
– Да си ветеринарен лекар е много почтена професия! — се засегнах аз.
«Не е. Животните нямат нужда от лекари. Животните сами знаят как да се лекуват и биха го правили, ако вие не им пречите постоянно. Но защо се огорчаваш? Ще дойдеш ли при мен?»
– Да — казах след кратко колебание. — Кога? И къде?
«Утре. На това място, дето днес бурята отнесе шапката ти. До къпиновите храсти.»
– До къпиновите храсти? — опитвах се да си спомня мястото, защото съвсем не бях забелязал кога е изчезнала шапката ми.
«До къпините. Утре пак ще има буря. Ще използвам енергията й, за да те взема, а енергията на къпините ще…»
– Енергията на къпините? — недоумявах.
«В къпините има неподозирана енергия. Всичко живо е заредено със страшна енергия. Можеш ли да си представиш каква енергия е нужна, за да разпукаш земята, да се надигнеш, да източиш ствол, да разпериш клони и зеленина, да станеш могъщо дърво, да изсмукваш сокове от почвата и да ги изпращаш на десетки метри височина, да едрееш, да заякваш и да устояваш на стихиите?… А утре бурята ще бъде грандиозна. Ела, преди да започне.»
Когато се събудих на сутринта, всичко ми се струваше сън.
Слънцето грееше предизвикателно. Чисто, празнично небе се изтегляше от край до край.
Отидох на работа. Следите от вчерашната буря бяха заличени, но безпокойството на конете като че не беше преминало.
Лупус ме посрещна радостен, забравил снощната грубост. Сложи лапи на раменете ми, после ме загледа в очите и изскимтя. Потупах го, поиграх с него, но той все проскимтяваше тихичко и аз реших да го взема на разходка.
Възседнах кротка кобила и без да размислям, се отправих тъкмо към мястото, дето вчера вятърът бе отнесъл шапката ми.
А в ушите ми постоянно звучеше една приятна песничка от някакъв славянски автор.
Тия славяни имат забавни хрумвания:
Хм. Лекомислено и очарователно.
Ето и къпините, а шапката ми не се вижда никаква. Кой знае къде ли се търкаля… и това ли беше мястото, откъдето хвръкна?
«Тук — обади се гласът. — Тук е, но ела по-късно. Върни коня и кучето. Коне и кучета не са ни нужни. Ела сам. След заник.»
Стоях и се мъчех да мисля. Дали не полудявам?
Странна лудост. Тя, изглежда, е обхванала и животните. Кобилата трепери цяла, а Лупус е залегнал, козината му се е изправила и в очите му се чете ужас.
Постоях доста време, опитах да успокоя и себе си, и животните, после в душата ми отново изникна безгрижната песничка: «Аз след своята шапка ще хукна…».
Върнах се бавно. Оставих коня и кучето, затворих се в кабинета си и реших да напиша всичко, което се случи.
Вече свършвам. До заник има още време.
Обзело ме е някакво весело упорство. Ще тръгна. Ще тръгна сам към мястото, където изчезна шапката ми…