След като Винех сне цигулката от рамото си, никой от двамата не продума. Матев стана, протегна ръка с благодарност и цигуларят я пое, поведе своя гост към входа и само спря, за да извади роза от вазата и да му я даде с думите:
– За Марта.
И къде да се дене бедният Матев с тази роза? При Марта.
Но Марта се преструваше, че спи, и всички се преструваха, че спят, а Матев не беше от хората, които се влияят от преструвки. Той постави розата в аквариума и влезе в кабинета си. В душата му се стелеха божествените теми на тази позабравена соната от Тартини, която се нарича „Дидона абандоната“. Изоставената Дидона. И пъргавото му перо се подчини на звуците, които той единствен чуваше, и написа баладата за
Хората от това старо градче тъй много уважаваха труда на майстора, който работеше цигулки, че бяха насипали слама по улицата пред дома му, за да не би тропотът на колите да го смущава.
Майсторът правеше цигулки, чиито гласове бяха като разтопени слънчеви лъчи. Най-прочути музиканти свиреха с неговите инструменти и разнасяха славата му. Майсторът чувстваше цигулките като свои деца и вечер, преди да си легне, опитваше струните им, за да им каже лека нощ. А за тези, които вече беше продал, разпитваше, както се пита за близък човек.
Музикантите идваха, отнасяха някоя от рожбите му, той измайсторяваше друга на мястото на тая, която беше тръгнала по света, и тъй живееше, обграден от любимите си цигулки като от послушни дъщери, които той „задомяваше“ винаги за големи музиканти.
И само една от тези дъщери той никога не продаваше. Нея беше правил на младини, когато беше влюбен в едно момиче със светли коси. Затова и лакът на цигулката беше светъл, нещо, което тогавашните майстори не смятаха за проява на добър вкус. А тонът й бе мъхнат и тъмен като гласа на това отдавна мъртво момиче. Когато беше тъжен, майсторът свиреше песните, които бе пяла отдавна-отдавна мъртвата девойка, и му се струваше, че говори с нея.
Но една нощ, по време на страшна буря, която омиташе сламата по улицата, блъскаше капаците на прозорците и караше камбаните на черквата да звънят сами, всред гръмове и мълнии пред вратата на майстора спря каляска с черни коне и от нея слезе най-големият цигулар на света.
Майсторът го посрещна зарадван, повика слугинята да поеме мокрия му плащ и го покани да се сгрее. Но цигуларят не го чу, защото вече беше взел една цигулка и я пробваше. И свиреше на нея тъй, че на майстора се стори, че бурята е навлязла в стаята и светкавиците се мятат обезумели. Цигуларят остави инструмента, изпи чаша вино и засвири на следващия, изреди всички и посегна към светлата цигулка с тъмен тон. Майсторът понечи да го спре, но да се изтръгне цигулката от дългите силни пръсти на музиканта бе равносилно да се ограби плячката от най-страшния разбойник.
И той засвири и сякаш застина и заприлича на пеещите ангели в преддверието на катедралата. Опиваше се от звука на цигулката. Свири толкова дълго, че бурята вън стихна и се чуваше пръхтенето на мокрите коне. После притисна до гърдите си цигулката:
– Тази!
Майсторът му говореше нещо, плахо протестираше, но цигуларят остави куп злато на масата, прегърна майстора и отнесе цигулката под разкопчаното си палто.
Майсторът замислено разрови жълтиците, без да ги вижда, и каза на слугинята:
– Може би така е по-добре, Агата. Аз ще умра скоро, нека знам, че е в най-добрите ръце.
– Той ви я грабна като крадец, господарю.
– Много искаше да я има. Той съчинява музика и неговата музика е тъжна. Нима може да свири тъжните си пиеси с весела цигулка? Освен това, той е млад, а на младите се прощава всичко.
И цигулката пое по света да разплаква хората.
Първият, който заплака, бе кочияшът. Музикантът не се стърпя и засвири в каляската, а на кочияша започнаха да му се привиждат домовете, които запали, когато беше на война, майка му, която умря самотна, белият кон, който го спаси от смърт, а после си счупи крака и трябваше да го застрелят…
Следващият бе камериерът в хотела. Той си спомни, че цял живот бе мечтал да види морето, и не само да го види, а да стане капитан и бързата му бригантина да пени вълните край Огнена земя, Добра Надежда, Тасмания, Надветрените острови… а бе принуден да носи чай и закуски, да подрежда стаи и да лъска обувки посред нощ.
На концертите плачеха всички без изключение. Старите дами ронеха сълзи за младините си, младите — за това, че не са се омъжили за любимите си, господата намираха някое затънтено крайче от съвестта си, от гордостта си или от голямото си желание да имат нещо. Само децата не плачеха. Защото бяха невинни. Възрастните мислеха, че са твърде малки, за да разбират.