Дотогава всички се прекланяха пред цигуларя. Сега започнаха да го боготворят. Монарси отваряха пред него дворците си, банкери — касите си, красавици — сърцата си.
Но цигуларят имаше една голяма слабост. Беше картоиграч. И една нощ проигра всичко. Последният му залог беше цигулката. Спечели я най-богатият колекционер на музикални инструменти. Всъщност той с тая цел бе започнал играта. Колекционерът събираше цигулки, а след това плащаше на известни музиканти да му свирят с тях.
И тъй, той повика най-големите цигулари, за да им покаже новата придобивка на колекцията си. И цигуларите започнаха да изпробват цигулката един след друг, но тя бе занемяла. Вместо мъхнатия тъмен глас, който трогваше и най-суровите хора, се чуваха звуци, които напомняха хълцане и стонове. Студена пот обливаше тези, които слушаха, а колекционерът пресипнало шепнеше:
– Не може да бъде! Не може да бъде!
След това прати да извикат бившия стопанин на цигулката.
Той долетя замаян от радост, сграбчи я и поиска да засвири, но тя захриптя като умираща старица и млъкна. Цигуларят обезумял я питаше:
– Защо не свириш?
„Ти ме проигра“ — отвърна глухо цигулката.
– Но другите цигулари? Защо не пееш в техните ръце?
„Не са достойни да ме имат. Върнете ме на стария майстор!“
– Той умря.
„Тогава никога вече няма да свиря. Моята душа не е дървена като на другите цигулки. Трябва да обичам този, който свири на мен.“
– Значи ти ме обичаше!
„Обичах те. Но ти ме проигра. И аз никога вече няма да пея.“
Тогава в гнева и безумието си той я хвърли на пода, а когато видя как се счупи и как кордите, освободени, отскочиха, измъкна ножа от колана на един офицер и се самоуби. Кръвта му опръска цигулката, но тя хладно напомни:
„Ти ме проигра.“
Колекционерът, треперещ, викна на един от слугите си:
– Изнеси я веднага! Не искам да я виждам повече!
Слугата я качи в стаята си, зави я с кърпа, а после я понесе като болно дете при един познат майстор на инструменти.
Майсторът я залепи много изкусно, но когато я връщаше, каза:
– Тая цигулка е правена от велик майстор, но е няма. А може би е и умряла. Няма душа.
Слугата я постави в сандък, пълен с дрехи, и хлопна капака.
Сред дрехите беше тъжно и скучно. Те все си бъбреха стари клюки — коя рокля на коя сватба е присъствала, коя дантелена якичка е била заляна с вино и кое копче се е откъснало и избягало от законната си петелка. Бяха добре настроени към цигулката, радваха се, че такава знатна вещ е в тяхната компания, но някак не можеха да разберат защо не се интересува от клюки. Мислеха я за приятна, но малко старомодна. Съвсем не им идваше наум, че модата важи само за дрехите, а цигулките стават по-ценни, колкото повече остаряват.
Но веднъж се случи нещо необичайно. Цигулката чу, че някой плаче, облегнал глава на сандъка. И разпозна гласа на внучката на слугата. Цигулката се разтревожи, защото никога не бе чувала деца да плачат в нейно присъствие, и надви мълчанието си:
„Защо си тъжно, дете?“
Капакът се отмести и цигулката видя внучката на слугата, но тя съвсем не беше дете.
Цигулката беше забравила да брои годините. Момиченцето беше станало красива девойка. А девойката плачеше, защото годеникът й беше взел участие в един бунт против краля и утре щяха да го бесят. Тя се молеше, повтаряше името на годеника си и се заливаше в сълзи.
„Почакай — каза цигулката. — Струва ми се, че познавам това име. Не се ли казваше така момченцето, което играеше с теб и което ти скритом водеше да ме види?“
– Да, това е той.
„И е вече мъж?“
– Студент е. И свири на цигулка както никой друг. А утре ще го бесят!
„Почакай — прекъсна я цигулката. — Ти каза, че той свири като никой друг…“
– Да, но каква полза от това?
„Никой не знае какво може да му е от полза. Даже аз може да съм полезна. Това, че безропотно понасям своето нещастие, съвсем не значи, че мога по същия начин да понасям чуждите скърби. Ще опитам да ви помогна, но трябва да знам имаш ли достатъчно любов у себе си, за да ми дадеш малко назаем. Защото моята любов я проиграха. И оттогава аз не мога да пея.“
– Ще ти дам всичко! Цялата си любов, душата си, живота си! Само го спаси!